— Както аз виждам нещата, Джей, във Вашингтон едва ли има човек, който да иска по-бързо да приключи тая история, от самите съдии — сега там е лято и с ония роби сигурно им е адски горещо — след още една седмица каза Трент в специално виртуално предаване. Думите бяха сполучливи и звучаха още по-смешно, тъй като продуцентите му бяха дали виртуалния образ на оскъдно облечения библейски Давид.
— Като става дума за роби — отвърна Джей, — ако сред съдебните чиновнички има някоя Моника, моля да се обади, защото ни интересува дали това наистина е блокирал съд…
Но когато не бе пред камерите, Трент ставаше все по-неспокоен. Оплакваше се на другите от ръководството на НОА от липсата на смелост и съвест във Върховния съд и на доблест в редиците на правистите като цяло. Наричаше Филби Ланкастър и останалите юристи на организацията професионални пиявици, които с радост биха изгубили някое дело, за да продължат да смучат кръвта на клиента си. Не можеше да понася споменаването на имената на Марк Бреланд, Гроувър Уилман и Джефри Хортън, но когато ги чуваше, най-често използваните думи в отговорите му бяха „предатели“, „лъжливи копелета“, „убийци“ и „бъзливи курви“.
По ирония на съдбата Трент прекарваше повечето си време в слушане на още по-жлъчни декларации и се насилваше да препоръчва умереност. Тъй като беше първата организация, дала правителството под съд, НОА се превърна в притегателен център на борбата срещу Спусъка. Ръководителите на всички дружества за защита на правата на притежателите на оръжие с повече от трима членове като че ли очакваха да получат възможност да пълнят ушите на Трент — за да му дават съвети, да го хвалят и окуражават, да му съчувстват или да го обвиняват в нерешителност.
Той потискаше съмненията си и повтаряше на всички думите на Филби Ланкастър, че тъй като резултатът зависи от равновесието, примирието е в техен интерес — никакви заплахи и насилие, нищо друго освен цивилизовани демонстрации и културно убеждение. Някои му се присмиваха за това, но Трент твърдо приемаше критиките и упорстваше.
— Съдиите не бива да гледат новините и да остават с убеждението, че Америка се нуждае от Спусъка — каза той на командира на Западномонтанското опълчение.
— Съдиите не бива да си мислят, че адвокатите ни са сбирщина от главорези, кретени, гадни пияндета и побойници — каза той на председателя на „Свобода четиридесет и пети калибър“.
— Съдът трябва да знае, че Америка е цивилизована държава, в която живеят собственици на оръжие с чувство за отговорност. Трябва да знае, че нашите оръжия спасяват хора, защитават нашите свободи и осигуряват спокойната почивка на семействата — каза той на председателя на Аризонския кореспондентски комитет.
С търпение, упоритост и понякога с престорено благодушие Трент убеждаваше повечето да се придържат към концепцията за „цивилизованото примирие“. Правеше го, макар да знаеше, че някои от тях го смятат за слаб, мек и плах. В техните очи единствената мярка за мъжественост беше готовността да убиваш за каузата. И онези, които бяха изгубили всякакво доверие в — според тях — корумпираните съдилища и фалшивите процеси, ясно му даваха да разбере, че са готови да прибегнат до насилие.
Трент можеше да им съчувства, ала му бе трудно дори само да говори за следващата стъпка. Най-тежки изпитания обаче бяха срещите му с екстремистките паравоенни организации. За щастие не му се обаждаха много такива. Някои бяха основали сепаратистки колонии и бяха прекъснали всякакви връзки с останалата част от Америка. Много други се отнасяха към НОА с презрението, дължимо на всички колаборационисти.
Но откакто делото беше влязло във Върховния съд, Трент на няколко пъти се бе озовавал седнал пред хора с толкова отблъскващ морал и толкова чужд мироглед, че не можеше дори само да мисли за тях като за съюзници. Те му отправяха предложения, които не искаше да чуе: да убият управителите на фабриките на Арън Голдстийн, да вземат за заложничка шестгодишната внучка на председателя на Върховния съд, да отровят водоизточника на Белия дом, да отвлекат самолет и да го разбият в избрана от Трент цел.
Той не знаеше дали са в състояние да го направят, или само се хвалят, но това не го интересуваше. Границата, която нямаше намерение да пресече, границата, която неговите посетители му помагаха да определи, отделяше патриотизма от революцията. Трент нямаше да се съгласи да унищожат нацията, за да я съхранят — този парадокс, който свързваше с Инквизицията, му се струваше форма на лудост.
По ирония на съдбата именно след тези разговори изпадаше в най-мрачно настроение, в най-безкомпромисен гняв към Вашингтон.