Още от самото начало имаше и камери, някои на свързани с НОА сайтове, други на съчувстващата им преса, ала демонстрацията официално се превърна в новина, когато две от „Големите пет“ мрежи пуснаха материала на първо място в порталите си. Оттам информацията бързо се пренасочи към по-малките доставчици и шумотевицата се разпространи още по-бързо: „В центъра става нещо“.
Малко след девет обичайният утринен трафик и приливът на любопитни местни жители задръстиха движението край паметника на Линкълн и градската полиция се опита да затвори арлингтънския мост. Почти незабавно шестимата полицаи, чиито коли образуваха барикадата, се озоваха между повече от хиляда демонстранти, слизащи от автобуси, спрели на брега на Потомак, и над три хиляди души, идващи откъм Пенсилвания Авеню. Но до сблъсък изобщо не се стигна. След припряна консултация с управлението полицаите набързо изтеглиха автомобилите си и започнаха да насочват движението така, че да помогнат на автобусите да преминат.
Съобщенията на Върховния съд обикновено се правеха в десет сутринта и Джон Трент се надяваше дотогава паркът и улицата между съдебната сграда и Капитолия да са пълни с хора. Това се оказа прекалено оптимистично — навсякъде имаше задръствания и малките забавяния се трупаха, — ала нямаше значение. При перспективата от евентуален бунт нямаше да има никакво съобщение. Само неколцина от организаторите знаеха, че се е случило нещо неочаквано, но когато Си Ен Ен 1 съобщи, че Секретната служба е извела съдиите от града, от тълпата се надигна могъщо „ура“.
— Отпуска, глупости — не са искали да ни погледнат в очите! — извика един мъж с барета на военновъздушните сили. — Уплашихме ги!
Автобусите продължиха да прииждат до обяд и целият център на запад от Четиринадесета улица се превърна в бойна зона. Навалицата на изток от Капитолия вече беше неизброимо множество, което все още се изливаше по Конститюшън и Индипендънс Авеню. Тъй като се боеше от инциденти, градската полиция затвори и двата пътя на запад от Втора улица. След няколко минути демонстрантите радостно ги обявиха за своя територия.
Когато се разнесе слухът, че Бреланд наблюдава от Южния портик, от тълпата се надигна скандирането „Предател-предател-предател…“. Един репортер го характеризира като „достатъчно високо, за да разтърси Белия дом“.
При Капитолия организаторите се грижеха за общо взето търпелива тълпа, която вече наброяваше над сто хиляди души. Грижейки се за собствените си интереси, Националната паркова служба й оказа неочаквана помощ под формата на цистерна и два камиона с портативни тоалетни. Накрая, точно преди обяд, на стъпалата на Капитолия бе издигната трибуна и наоколо бяха пръснати безжични тонколони.
— Какво искате?
Инструктирана от организаторите, онази част от тълпата, която стоеше пред Капитолия, отвърна: „Свобода!“ и вдигна лозунгите си високо във въздуха. След секунда другата част откъм Върховния съд отговори със „Справедливост!“
— За какво сте тук?
— За свобода! — Гласовете отекнаха във високите мраморни стени.
— За справедливост! — Гласовете разтърсиха улицата.
Докато скандирането продължаваше, Джон Трент слезе от задната седалка на тъмносиния кадилак, паркиран точно зад бариерите на кръговата отбивка, и закрачи към подиума. С помощта на десетина клакьори, които очакваха появяването му, демонстрантите го забелязаха и познаха и тълпата започна да го аплодира, като в същото време му правеше път. Когато Трент стигна до стъпалата, всички камери и повечето очи бяха насочени към него. Докато се качваше на трибуната, скандирането се превърна в овации. Той вдигна ръце за тишина и се наведе към микрофона.
— Това е най-великата нация на света — започна Трент и публиката нададе одобрителен рев.
— Това е най-великата нация в историята на човешката цивилизация — каза той, когато демонстрантите утихнаха. Последва още по-силен рев.
— Обичам тази страна — с леко предрезгавял, сякаш от вълнение глас заяви Трент и тълпата подивя, отговаряйки на любовта му с гласовете си в продължение на цяла минута.
— Величието на Америка не се дължи на този град. Нито на тези величествени сгради. Вие — американският народ — я правите велика.
Те ентусиазирано заръкопляскаха на самите себе си. Отвсякъде продължаваха да прииждат още хора.
— И договорът, който имаме помежду си, също ни прави велики. Договорът, който ни позволява безпрепятствено да се съберем тук днес. Договорът, който ни обещава свобода. Договорът, който ни гарантира справедливост. Този договор, тази конституция ни гарантира правото да защитаваме себе си, своите семейства и държавата от враговете си.