„Надявам се, че съответните хора са получили предупреждението — помисли си Трент, докато се качваше в кадилака и даваше знак на шофьора да потегли. — Този път се задоволихме само да ни чуят. Този път. Този път оставихме оръжията си вкъщи. Този път. Обърнете внимание: мога да събера двеста хиляди души пред прага ви винаги, когато се наложи. Не ме предизвиквайте.“
Трент очакваше Върховният съд да съобщи решението си на другата сутрин и се канеше да прекара нощта във Вашингтон, за да е на разположение на камерите. Но изглежда, че за опустелия център мислеше още някой. Когато колата наближаваше хотел „Американа“, по комуникатора се обади Ланкастър.
— Ще направят съобщението в осем часа. Пристигам — дадоха ни само двайсет минути.
— Обясниха ли защо го правят сега?
— Казаха, че се забавило от сутринта поради проблем с отпечатването — презрително изсумтя адвокатът.
Трент и шофьорът му останаха в колата на отбивката пред „Американа“, за да чуят новината по радио „Айридиъм“. Имаше четири различни мнения, две само с един подпис. Решението на вашингтонския окръжен съд се отменяше с пет на четири гласа.
Съдия Джоузеф Антъни Пери, с интерес забеляза Трент, беше гласувал с малцинството.
— Копелета — каза Джери и удари с длан по волана. — Натриха ни носовете. Даже не ни дадоха няколко часа да се порадваме.
— Злото няма почивка — отвърна Трент, който не бе информирал шофьора за предварителната си информация. — Е, вече няма причини да останем в града. Да се прибираме, Джери. Във Фредериксбърг, не във Феърфакс. Мисля утре да си позволя да отида на риба на Рапаханок.
Червеният пикап ранчеро ги проследи по целия път от „Американа“ до междущатска магистрала 395. Джери дори заобиколи през Арлингтънското национално гробище, за да види доколко се интересува от тях шофьорът на пикапа. Той, изглежда, много се интересуваше, което обезпокои Джери достатъчно, за да го спомене.
— Може да са от медиите — отвърна Трент и погледна назад. Здрачът се превръщаше в нощ и не се виждаше нищо друго, освен фаровете и светлините за мъгла под тях. — Аз се скрих още преди да съобщят решението.
— Такава кола не е на хора от медиите, господин Трент. Мирише ми на неприятности. Може би трябва да повикам охраната и да тръгна за Феърфакс, за да ни пресрещнат.
— Обичаш да караш бързо, нали, Джери? — попита Трент, като се отпусна назад. — Просто продължавай.
Шофьорът покорно подгони кадилака със сто и двадесет километра в час.
— Малко изостана, но още ни следва.
— Може просто да иска да ми стисне ръката — отвърна Трент, после се подсмихна. — А може да е участвал в демонстрацията и да не си е получил пътните.
— Наистина ще съм по-спокоен, ако повикам охраната.
— Ако още ни следи, когато дойде време да отбием от деветдесет и пета, тогава ще се разтревожа.
Но точно след Куонтико червеното ранчеро се приближи зад тях и започна да ги притиска. Джери увеличи скоростта още повече и се отдалечи напред. След няколко минути забелязаха две коли, които блокираха пътя в тиха отсечка между Стафорд и Фалмут. Ранчерото бързо се появи зад тях, за да пресече възможността им за бягство — минибус отпред, черен автомобил отляво, мантинела и канавка отдясно, пикап отзад.
— Копеле! — измърмори Джери. — Трябваше да го предвидя… — Трент чу отварянето на цип — шофьорът дръпна възглавницата на предната дясна седалка и извади оттам скритата берета 45 АСР. — Дръжте се, господин Трент, мисля, че ще си поиграем на блъсканица.
— Чакай. Може да са просто бандитчета и да нямат представа кои сме.
— Толкова по-добре. Господин Трент, мисля, че е по-добре да залегнете.
— На пода няма въздушна възглавница, Джери.
— Няма да блъсна колата, господин Трент.
— Не ме безпокоят твоите шофьорски качества, Джери, а техните.
В този момент комуникаторът на Трент иззвъня на местен режим. Предният десен прозорец на колата до тях се отвори и отвътре се появи лицето на смеещ се младеж, който вдигна собствения си комуникатор до ухото си и направи знак с ръка. Трент веднага позна бръснатата глава на младежа и огромните бакенбарди, както и кикота, който чу в слушалката.
— Ей, да имаш малко горчица?
— Бауман… — гневно изръмжа Трент името на командира на „Патриотичен юмрук“.
— Нямаш ли? Я си провери гащите, там може да има! Как ти хареса гонитбата, господин председателю?
— Радвам се, че съм успял да те развеселя. Да искаш още нещо?