— Не разбирам защо не си по-ядосан, мамка му — рече Бауман и подритна едно камъче. — Човече, ти би трябвало да се нахвърлиш на възможността, която ти даваме. Защо не си мислил досега? Аз обаче съм мислил. Ние ще направим нещо, а няма само да се мазним пред микрофона като теб днес. Може пък да не си искал да спечелиш. Или си страхливец.
— Ей, Боб, още колко време остава, докато сателитът се появи над хоризонта? — попита Грант.
— Какво? — Бауман си погледна часовника. — По дяволите… — Той блъсна Йост и се затича към паркинга.
Грант и Йост се засмяха за негова сметка.
— Не го казвай, Джони, знам — той е извратен. Но има адски добър достъп до играчки — поясни Грант. — Какъв ще е отговорът ти, Джони? С нас ли си, или не? Ще вдигнем доста шум, обещавам ти.
— Тогава ще имате нужда да продължавам това, което правя — импулсивно отвърна Трент. — Известен, разумен, добър гражданин, действащ в границите на системата. Това е възможно най-доброто ви прикритие. Нека сме откровени — ако нещо се прецака и федералните спипат Боб Бауман, можете да минете и без него. Хората ще си кажат: „Още един фанатик“. Ако пипнат Джон Трент — е, не мога да рискувам заради нещо по-малко от най-високия залог. А смятам, че още не му е дошло времето. Което не значи, че не ви желая успех.
После затаи дъх.
Грант и Йост се спогледаха.
— Добре, Джон — каза Йост и протегна ръка. — Ти се целиш в тях високо, ние ще се целим ниско. Успех и на теб. Повече няма да ни видиш.
Кожата на Трент бе настръхнала по целия обратен път до паркинга. Когато се върна в колата си, по челото му изби студена пот.
— Да се махаме оттук, Джери.
— Какво стана?
— Нищо особено. — Той се отпусна назад, като се питаше дали ръцете му треперят от страх, или защото освен че е изпитвал отвращение и презрение, някаква част от него се е изкушавала.
19.
Смъртоносни оръжия
„Гордея се с факта, че никога не съм изобретявал смъртоносни оръжия.“
През десетте месеца, откакто лицето на доктор Джефри Хортън за пръв път се появи по новините, и животът, и видът му коренно се бяха променили.
В дните след разкриването му като изобретател на спасителния щит ликът му беше навсякъде. Той се бе съгласил с интервютата, беше участвал в дебати, бе дал показания пред Конгреса и се беше появил в Обединените нации заедно с президента Бреланд.
Ала веднага след това бе изчезнал — не само от публичното пространство, но и от предишния си живот. Взе си безсрочен отпуск от „Терабайт“ и замени отшелничеството си в Пристройката със скитнически живот. Оттогава нямаше дом, наемаше за една седмица хотелска стая във Ванкувър, каравана за четиринадесет дни в Грейт Смоуки Маунтинс, крайезерна хижа в северна Минесота за месец и така нататък — бродене из северноамериканския континент без ясна цел, освен да отиде там, където не е бил, и да разгледа онова, което не е виждал.
Носеше само толкова багаж, колкото се събираше в самара му — няколко ката дрехи, тоалетни принадлежности, втори чифт удобни обувки, комуникатор и четящо устройство. Сред тоалетните принадлежности нямаше нито бръснач, нито ножица — за пръв път си пускаше брада и дълга къдрава коса.
„Приличам на образец за прегърнал дънер екотерорист — беше писал на Лий той, един от малкото му контакти с някого в «Терабайт». — Чудесно е, защото почтените хора, които могат да ме познаят, стоят на разстояние, а на чудаците и отрепките, които се приближават до мен, не им пука кой съм, стига да съм готов да изслушам съветите, жалванията, философията или мечтите им. И аз ги слушам, защото тези отритнати хора са интересни, с освежаващо невероятни или противоречиви възгледи за света. Забравил съм колко различно могат да разсъждават хората и че малцина от тях са обременени от лабораторната манта и доктората.“
В бележка за Броуиър беше прибавил: „Струва ми се, че се връщам в истинския свят — или може би за пръв път го виждам. Когато водехме онези разговори за въздействието на нашата работа върху обществото, просто не го съзнавах, но моят теоретичен модел за хората беше също толкова грешен, колкото се оказа и нашият физически модел. Предполагам, че е така, когато събираш всичките си проби само от задния си двор. Надцених ролята на разума и подцених тази на чувствата. И съвсем пропуснах факта, че интелектът може еднакво добре да служи и на двете.“
Хортън бе на полуострова на маите и обилно се потеше след дълго изкачване по стръмните стъпала на хиляда и шестстотин годишна каменна пирамида, когато получи развълнуваната покана на Броуиър да отиде в Принстън и да участва в едно теоретично откритие. Ала Джефри все още не беше готов да говори за физика — той бе включил комуникатора си само за да научи повече за сградата, на чийто връх седеше, и за нейните строители. Затова остави поканата без отговор.