Но въпреки всичките му усилия да предотврати това, Принстън постоянно му се натрапваше и заплашваше да даде цел на безцелното му пътуване. Той се вмъкваше в мислите му като слон в гостна — нямаше начин да го пренебрегне. Срещата с Броуиър или щеше да предопредели края на пътуването му и връщането към професионалния му живот, или представляваше нещо, което той избягваше. Единственият изход от тази психологическа дилема бе да направи Принстън просто поредната междинна спирка по пътя си.
Затова през втората си седмица в Кейп Мей Хортън реши да се откъсне от бурите, които брулеха кейовете и каменните вълноломи, заключи апартамента си на третия етаж с цялата ритуалност на човек, който възнамерява да се върне, и нае джеттакси от Уайлдууд за Филаделфия. Оттам хвана почти празен влак за гара Принстън, а после се качи на раздрънкания стар автобус за университета. На спирката имаше такси, но Хортън реши да измине пеш последната част от поклонничеството си, привидно без да обръща внимание на студената влага и мартенския вятър.
Ала докато крачеше по Колидж Роуд между пустото игрище за голф и теологическия семинар, осъзна, че е успял да си създаде нещо като парадокса на Зенон — колкото повече вървеше, толкова по-бавно се приближаваше към целта си.
„Все още ли се измъчвам толкова много? — питаше се Джефри. — Това избор ли е, или съвпадение?“ Неспособен да отговори, той ускори крачка.
Когато наближи института, се смая от имената на улиците: Хегел Авеню, Нютон Роуд, Айнщайн Драйв. Само последният от тримата толкова известни мъже бе стъпвал по този паваж, но самите имена го караха да се чувства така, сякаш се е озовал в друг свят — изолиран остров, на който имената на великите мислители са по-важни от тези на военните и политиците.
Но пък, от друга страна, спомоществователите на института бяха целели да постигнат тъкмо това — рай за чисто интелектуални занимания, без академичното напрежение, без комерсиалната конкуренция. В института не бе имало лаборатории, кворум, такси за обучение и научни степени — само прекрасни библиотеки, дълги горски пътеки и забележителен списък от успехи.
Човек се смиряваше дори когато се замислеше само за съвременните учени, работещи тук. Ала даже те бледнееха в сравнение с някогашната слава на института — не само Айнщайн, приключил тук кариерата и живота си, но и Ч. Н. Янг, Джон Фон Нойман, Курт Гьодел, Фрийман Дайсън…
„Аз не съм достоен дори да вляза в дома ти, учителю“ — каза си Хортън, спрял до табелата в началото на главната отбивка.
Трябваше да даде собственото си име на рецепцията във Фулд Хол, за да го допуснат до институтските сгради и да го упътят към кабинета на Броуиър. По време на странстванията си беше правил всичко възможно, за да го избягва, но тук нямаше признаци, че са го познали, нямаше повдигнати вежди — само резервирана европейска любезност и американска ефикасност на опитен персонал.
— Ето временната ви карта, доктор Хортън. Няма нужда да си я закачате — просто я носете със себе си. Тя ще ви послужи и като пропуск за ресторанта.
— Предавател? — попита Хортън и завъртя тънкия сребърен диск в ръката си.
— Свързан с нашите системи за сигурност, да. Но само, за да знаем, че сте законен посетител — няма да следим къде ходите. Срокът на картата обаче изтича в единайсет, когато институтът затваря вратите си за посещения.
Хортън кимна и пъхна диска в джоба на гърдите си.
— Доста рано за Пепеляшка. Сто и седемнайсета стая ли казахте?
— Да, доктор Хортън. Вече предупредихме доктор Броуиър, че сте тук.
— Тогава предполагам, че трябва да вляза. Пътят ми за отстъпление е отрязан. — Той се усмихна кисело. — Благодаря ви за помощта.
Мекият килим в коридора поглъщаше звука на стъпките. Вратите и мебелите бяха от тъмно дърво със слаб блясък — истинско дърво, не синтетично, което помнеше хиляди лъскания.
Преди година Хортън сигурно нямаше да забележи живота в това дърво. Сега то му говореше не само за внимание към подробностите, но и за всеотдайност към принципа — за непоколебима инвестиция в получаването на най-доброто от най-добрите и за място, на което всеки винаги е имал достатъчно време, за да прави нещата както трябва.
Внезапно го изпълни завист към всички привилегировани да наричат този рай свой дом и неочаквано желание да чуе какво е открил Броуиър. След секунди го видя да излиза от ъгловия офис в дъното на коридора. Възрастният учен вдигна ръка за поздрав и се запъти към него. Куцаше с десния крак.