— Но ако можем да се научим да четем и пишем на този език…
— Сега виждаш ли защо казах, че трябва да се върнем към Поулинг и да започнем наново?
Идеята бе прекалено мащабна и го сварваше неподготвен. Хортън усещаше, че съпротивата му започва да се усилва.
— Това не е ли само игра на думи? Или наистина си разработил репрезентативна система? — Въпросът прозвуча по-скептично, отколкото искаше.
— Обиждаш ме, Джефри. Ясно ти е, че това не е наука, докато не го изразиш с цифри.
Този път Хортън видя веселото блещукане в очите му и разбра, че обидата му е престорена. Той дръпна ръкавите на пуловера си до лактите и стана от стола.
— Добре. Да идем при дъската. Покажи ми уравненията.
Останаха близо два часа до гигантската бяла дъска, закачена ниско над пода на общата стена със стая 115. През първия час Броуиър седеше на стол с колелца и се движеше назад-напред с дебел черен маркер в ръка. През втория седеше в средата на кабинета, откъдето можеше да гледа цялата дъска и обсъждаше нещата с Хортън, който правеше разни добавки с яркочервен маркер.
Накрая и Джефри се отдръпна от дъската и върна червения маркер на Броуиър.
— Е? — попита възрастният физик. — Какво реши?
— Реших, че трябва да ме черпиш една вечеря — отвърна Хортън. — Скъпа вечеря. Ще можеш да си я позволиш с парите от втората си Нобелова награда.
— А, пфу — такива приказки са извънредно преждевременни — пренебрежително махна с ръка Броуиър. Хортън обаче виждаше, че е доволен. — Просто ми кажи, че ти звучи логично.
— Така е — потвърди Джефри и постави ръка на рамото му. — Не откривам нито една грешка. Не че съм най-критичният слушател, който можеш да намериш. Но ако свършва толкова добре, колкото започва, Карл, това е страхотен успех.
Броуиър се засмя и го потупа по ръката.
— Благодаря, Джефри. А сега избърши дъската и ще отидем да вечеряме.
Институтският ресторант не бе точно мястото, където Хортън искаше да празнуват, но се съгласи с Броуиър, че няма да са първите, които отбелязват там такъв повод.
— Наистина. И освен това — увери го Броуиър — храната си е прилична. Институтът много добре се грижи за стомасите ни. Хайде, кажи ми, кога за последен път си виждал такова меню в университет?
Хортън веднага установи, че Броуиър не преувеличава. Ястията, които очевидно се сменяха ежедневно, тъй като менюто носеше днешна дата, идваха от пет континента и повече от десет национални кухни.
Също като предишната им вечеря заедно, докато чакаха да им донесат поръчката, Хортън трябваше да изтърпи две запознанства и едно натрапване. Запознанствата бяха с кръглоликата дружелюбна Барбара Глени-Голдън, гост-професор по исторически науки, и Роджър Петраноф, декан на математическия факултет.
Макар че и двамата учени бяха изключително любезни, Хортън вътрешно се измъчваше, докато се усмихваше и си разменяше учтивости. Прекалено се срамуваше от известността си, за да се отпусне, и прощалните думи на Глени-Голдън само изостриха чувствителността му.
— Знаете ли, млади човече, вие определено направихте моята област по-интересна — каза тя. — Лъвовете от икономическата школа по исторически анализ спокойно дремеха, като си мислеха, че са на върха на хранителната верига — а сега вие раздвижихте стършелите от техническата школа и те причиняват доста неудобства на лъвовете.
— А ти от кои си, Барбара? — попита Броуиър. — От лъвовете или стършелите?
Тя се засмя.
— Аз съм стерилна кръстоска.
Натрапването бе от страна на Самюъл Бенингтън-Хастингс, темпераментен физик от Кеймбридж с постдокторска стипендия, който изглеждаше достатъчно млад, за да накара Хортън да се почувства стар.
— А, значи вие сте легендарният човек със Спусъка — каза той и се настани на един от свободните столове. — Това значи ли, че нашият потаен доктор Броуиър най-после ще ни позволи да си поиграем с новите играчки?
Броуиър добродушно изсумтя.
— Доктор Сам си мисли, че крия нещо от него.
— Ни най-малко — криете го от целия факултет — отвърна Бенингтън-Хастингс. — Доктор Броуиър задава хиляди въпроси за всеки един, на който отговаря. Когато го питам какъв е фокусът във вълшебната кутия, той само се усмихва като Буда. — Младият физик се пресегна и потупа Броуиър по корема. — А и започва да прилича на Буда.
Броуиър леко го удари по пръстите с лъжицата, после хвърли срамежлив поглед към Хортън и каза:
— Откакто пострадах — в края на краищата е зима. Пък и храната е чудесна…
— Само се надявам да си водите подробни бележки, за да не се наложи доктор Хортън да прекара остатъка от кариерата си в опити да разшифрова Последната теорема на Броуиър. Все пак щеше да е по-добре, ако идвахте с мен във фитнес центъра по изгрев-слънце за хата йога и двайсет и пет обиколки. Така ще живеете вечно — може би дори някой ден ще се прочуете.