— Не знам. Просто ми се струва, че водата става все по-мътна. Хората се съмняват дали изобщо са искали такова нещо.
Броуиър енергично заклати глава.
— Не, не, ти се съмняваш. Виж, производството десетократно се увеличи за по-малко от година и списъкът с чакащите все още е за половин година напред. Знаеш ли какъв е най-големият проблем, с който в момента се занимава комисията? Фалшиви символи на спасителния щит. Поставят ги навсякъде — хората нямат търпение да се възползват от Спусъка.
— Но ако го използват също толкова безразсъдно, колкото използваха оръжията…
— Някои ще го правят. Трябва да го приемеш. Моите микрочипове се използваха за тайно внасяне на документални филми в Китай. С тях пратиха на Марс библиотека с един милион тома. И в същото време с тях се разпространяваше детска порнография, крадяха се фирмени тайни от Ай Би Ем и се криеха незаконни залагания от ФБР — и това са само малка част от нещата, които са ми известни.
— Значи зависи от потребителя, не от средството.
— Точно така.
— Припомни ми защо тази гледна точка не ни се струваше убедителна, когато въпросните средства все още бяха оръжия и експлозиви.
— Защото някои средства са прекалено опасни, за да ги даваме на шимпанзета и деца — отвърна Броуиър. — Защото средството, създадено да убива, е заплаха за всеки и произвеждането на повече не променя това положение — перспективата всяко семейство да притежава оръжие е почти също толкова ужасяваща, колкото и всяка страна да има ядрени ракети. Или поне би трябвало да е така за всеки със здрав разум. — Той се намръщи. — Тази твоя меланхолия се дължи на бездействието, Джефри. И аз знам лек за него — върни се на работа. Хайде да помислим къде ще спиш тази нощ.
— В Кейп Мей.
— Връщаш се да си вземеш багажа, нали?
— Просто се връщам, Карл. Това тук е твоята работа, не моята.
— Има предостатъчно за двама. Даже за десет — каза Броуиър. — И не е задължително да работиш тук. Върни се в Кълъмбъс или в Пристройката — може да се наложи самият аз скоро да отида там, за да контролирам началото на тестовете.
Хортън поклати глава и стана.
— Предложи го на някой друг. Аз се отказах от претенциите си на връщане от Вашингтон, спомняш ли си?
— А аз надлежно запазих отказа ти на бюрото си в очакване да преодолееш паниката си. По дяволите, какво става с теб, Джефри? — ядоса се Броуиър, скочи и припряно започна да навлича палтото си.
— Не искам да разговаряме за това, Карл. А и е време да си вървя.
Хортън се обърна и с дълги крачки се запъти към изхода. Накуцващият Броуиър трябваше да положи върховни усилия, за да го настигне.
— Джефри… Джефри, спри — каза възрастният учен и хвана Хортън, когато стигнаха до двукрилата врата, водеща към алеята за Фулд Хол. — Вече си изпуснал последния влак, така че спокойно можеш да останеш. И честно казано, мисля, че ми дължиш малко повече внимание.
Хортън забеляза, че Бенингтън-Хастингс любопитно ги наблюдава от отсрещния край на късия коридор.
— Добре. Но навън — отвърна той и кимна към вратата.
Седнаха на стъпалата пред ресторанта.
— Просто се опитвам да разбера, Джефри — каза Броуиър. — Повечето хора в нашата област завършват кариерата си, без да им се удаде възможност, каквато имаме ние. А много от тях са по-умни и от двама ни, само че нямат късмет. Предстои ни научна революция, не само социална. Не разбирам как можеш да си отидеш.
Хортън поклати глава.
— Просто още не съм готов да се върна.
— Ясно. И това е всичко, така ли?
— Не.
— Ясно. Добре, сега съм спокоен. Бях се уплашил, че кой знае защо, се мислиш за недостоен да участваш. Тревожех се, че може да смяташ, че не заслужаваш нито почестите, нито укорите, които вече получи, че не искаш нищо повече от това да си бил първият свидетел на научното местопрестъпление. Защото ако някое от тези опасения има известно основание, ще трябва да ти кажа, че си идиот — че всеки от нас, който е попаднал в центъра на общественото внимание, от време на време страда от синдрома на самозванеца. Не се чувстват така само некадърните егоисти като Тетълбаум, чиято представа за себе си зависи от титлите, поста, камерите и цитатите в мрежата.
Хортън изрови с крак парче лед от второто стъпало.
— Ако си мислех такива неща, думите ти може би щяха да са ми полезни.
— А аз може би нямаше да спра дотук — отвърна Броуиър. — Щях да поискам да ти напомня, че хората като нас не избират този път, за да се прочуят — а защото искаме да знаем неща, които никой не е в състояние да ни каже. Така че лекът за синдрома на самозванеца не е да се откажеш от работата си — а да се съсредоточиш върху нея, докато забравиш, че има публика, и не знаеш или не те интересува какво говорят за теб.