Хортън въздъхна и от устата му излезе бяла пара.
— Понякога е трудно да не те интересува.
— Какво са те за теб, Джефри? — сви рамене Броуиър. — Какво знаят за теб?
— Някои знаят много. — Хортън потръпна. — Хайде, студено ми е. Да се поразходим.
Мълчаливо закрачиха по алеята. И двамата знаеха, че Джефри не е свършил.
— На сутринта, след като с президента дадохме оная пресконференция в Розовата градина, ми се обади баща ми — накрая започна Хортън. — Трябва да ти кажа, че баща ми никога не се обажда на децата си и ако случайно попадне на телефона, когато позвъня, най-вероятните му думи ще са: „Здрасти, Джефри, сега ще повикам майка ти“. Не му е в природата да бъбри, да се заяжда или да се натрапва — не че не го е грижа, просто…
— Не пита за нищо, за което не желае да го питат — помогна му Броуиър.
— Да, предполагам. Бих казал, че според него има Граници. — Стигнаха до страничния вход на Фулд Хол и Хортън спря там. — Та оная сутрин баща ми се обажда и естествено, веднага преминава на въпроса. „Трябва да знам нещо, сине — през всички ония съботи, когато цялото семейство бяхме на стрелбището и наоколо имаше стотици хора с оръжие, някога срещал ли си човек, от когото да те е било страх или да си го смятал за опасен? Чувстваше ли се нервен?“ И аз трябваше да му отговоря отрицателно. Това са едни от най-хубавите ми спомени.
Броуиър въпросително наклони глава.
— Смятал е, че специално си създал Спусъка, така ли? Че това е бил личният ти кръстоносен поход и той може би носи известна отговорност за това?
Хортън стисна устни и кимна.
— После ми каза: „Ще ми се да си го беше спомнил вчера и да го обясниш на президента. Но ти благодаря, сине. Имаш целувки от майка ти.“ И това беше краят на разговора. Но през целия ден продължавах да чувам нещата, които той не ми каза.
— Че не одобрява работата ти ли?
— Не, много по-лошо. Че съм го обидил, озадачил и разочаровал, сякаш съм нанесъл удар на семейството и съм осъдил нашите приятели. Той не можеше да каже всичко това, разбира се, защото ме обича.
— И защото има граници.
Хортън бавно кимна.
— Сигурен съм, че пак ще работя, Карл. Просто мисля, че ще е върху нещо друго. — Той се опита да се усмихне, но не успя. — Предполагам, че няма значение на каква възраст си — детето винаги иска да знае, че родителите му се гордеят с него.
— Разбирам — отвърна Броуиър. — А родителите понякога са най-трудната публика. Аз също случайно имам баща. — Той се поколеба, после прибави: — Повече няма да те моля, но ако промениш решението си, не се притеснявай да ми го кажеш.
— Обещавам.
— Добре. — Броуиър пристъпи към топлата, подканяща светлина на централното фоайе, после рязко спря и се обърна. — Джефри, ако мога да си позволя да говоря като учител, а не като приятел…
— Разбира се.
— Само гледай да направиш така, че ти да се гордееш със себе си. Не се отказвай от това само за да спечелиш нечие одобрение. Научил съм го от собствения си опит с баща си. — Броуиър поклати глава и мрачно се засмя. — Жалкото е, че той никога не го научи. Искаш ли да пренощуваш при мен?
— Мисля да взема късния самолет. Или да наема кола до Кейп Мей. Всъщност даже ще ми достави удоволствие.
Броуиър кимна.
— Радвам се, че се видяхме, Джефри. Приятно пътуване — закъдето и да пътуваш.
Джефри пренощува в един мотел край университета и на сутринта хвана първия влак. Но въпреки това, когато накрая се прибра в апартамента си, осъзна, че това не е неговият дом.
На следващия ден продължи пътешествието си.
20.
Прогресът на разума
„Войната е толкова глупава и жестока, че трябва да очакваме много от прогреса на разума. А ако има надежда, трябва да опитаме всичко възможно.“
Промяната настъпи бързо, внезапно и окончателно. В деня след включването на Тони Франклин в проекта Националният съвет за сигурност пое неговото ръководство от комисията.
Нямаше подписване на документи, защото проект „Генерал“ официално не съществуваше. И тъй като три от четирите места в двата органа се заемаха от едни и същи хора — президента Бреланд, външния министър Кареро и министъра на отбраната Степак — значението на промяната не стана незабавно очевидно. Всъщност на пръв поглед последиците бяха маловажни.
Съвещанията се преместиха в нова заседателна зала в друго крило. Тъй като вече нямаше нужда да измислят оправдание за присъствието на президента, заседанията можеха да се провеждат по-често — два пъти седмично, вместо веднъж. Освен това продължаваха повече и често поглъщаха цяла сутрин или следобед.