Выбрать главу

Ала най-обезпокоителна за Уилман, тъй като говореше за мнението на мнозинството, а не на престъпните кръгове, беше пукнатината, която откри чрез собствените си източници.

Почти двадесет години „Алгонкуин Салуун“ бе водил жалко съществувание на една странична улица на три преки от Джорджтаунския университет. Смесица между интернетски дискусионен клуб, някогашно токшоу и още по-архаична британска кръчма, „Алгонкуин“ обслужваше два застрашени от изчезване порока — кофеина и личния разговор лице в лице.

Той беше създаден от Мартин Гроусбек, енергичен и приказлив бивш журналист, който се бе оттеглил „вместо да дезертира при врага“ след купуването на „Уошингтън Поуст“ от Дисни Нет. Гроусбек имаше ухо за проблемите, вдъхващо доверие лице и умение да предразполага към разговор случайните плахи или уплашени посетители на седемте кръгли маси на „Алгонкуин“. Чрез съчетанието от специфични идеи и чиста проба инат Гроусбек успяваше да поддържа уникално общество, което гордо наричаше „интелектуален цирк със седем арени“.

Той произволно настаняваше непознатите на деветместните маси и сядаше, за да попълва празните места или „да разбърка супата“, ако събеседниците се случеха мълчаливци. Гроусбек списваше и публикуваше ежедневен бюлетин, наречен „Адски бавни новини“, който осветляваше обществено-политически проблеми и имаше популярност далеч извън Джорджтаун. Привечер минаваше от маса на маса и раздаваше огненочервените карти на „адвоката на дявола“ — всяка носеща противоречиво твърдение с характерния почерк на Гроусбек.

Той радваше редовните клиенти и ядосваше новодошлите с навика си да къса сметките на посетителите, чието участие поддържа дискусиите интересни, и удвояваше тези на ексцентриците или досадните дебелаци.

Съботните вечери бяха запазени за събитие, което Гроусбек наричаше „Нощ около кръглата маса“. Прилагайки собствените си специфични стандарти, той даваше на „интересни хора“ от всички посоки на живота възможност да подложат идеите си на изпитание пред красноречиви и критично мислещи личности, които не даваха точки за високо социално положение. Като се имаше предвид, че предлагаше съвсем символичен хонорар, поканите му се приемаха от изненадващо голям брой хора.

Но като заведение, „Алгонкуин“ бе абсолютен провал, въпреки пълните маси през повечето почивни дни и всяка събота. Промяната ставаше прекалено бавно и средната заплата беше твърде ниска, за да донесе печалба.

Уилман смяташе „Алгонкуин“ за прекалено ценен, за да рискува замяната му с магазин за керамични изделия или ателие за татуировки. От всички места, които често посещаваше в района на Вашингтон, единствено тук можеше да е сигурен, че чува позиции, непроменени от неговата известност, пост или амбициите на говорещия. Дори в офисите на фондацията не бе уверен в това. „Алгонкуин“ беше неговият пробен камък, неговият ветропоказател за общественото мнение — онези обосновани, пламенно поддържани мнения, които имаха истинска въздействаща сила.

Ето защо Уилман намираше непреки и анонимни начини да налива пари в джоба на Гроусбек и да държи вратите на „Алгонкуин“ отворени — стипендии, частни дарения, договор за издаване на книга, краткосрочни консултации. Ако се наложеше, сенаторът беше готов да направи и повече: да създаде компания, която да купи заведението и да назначи Гроусбек за негов управител.

Но за момента можеше да влиза през тези врати като редовен посетител, а не като спасител, и да опитва и мнения, и първокачествено пепси. А ако имаше време, идваше рано, сядаше на бара и започваше да цеди гъбата, наречена Мартин Гроусбек.

— Какво ново се чува, Марти?

Едрият мъж престана да лъска хромираните кранчета и се обърна.

— Поръчай нещо и ще поговорим. Дай да видим, ти си пиеше кофеина студен. Имам малко „Роял Краун Драфт“. Кубинска захар, американска минерална вода, концентрат от Канада.

— В стъклени бутилки ли?

— С метални капачки и всичко, както си му е редът.

— Дай една заледена.

— Обичам клиентите, дето не питат „Колко?“ — усмихна се Гроусбек и пъхна ръка в хладилника. — Е, каква е ключовата дума днес, Гроувър? „Бреланд“ ли?

— Можем да започнем оттам. Как се продава „международният заговор“?

— Не много добре, но пък тук не ти е Южна Дакота. Тукашните хора наистина са били в чужди страни — и нямам предвид Ниагара Фолс или Тихуана.

Уилман се подсмихна.

— И тези светски и просветени хора говорят…