— Еволюцията е интересна. Преди два месеца не чувах никой да го защитава — той имаше привърженици, да, но не и защитници. Все още търсеха защитима позиция.
— И намериха ли? Мислех, че лагерите на „Създателя на хаоса“ и „Врага на свободата“ командват бойното поле.
— Забравиха да разположат предни постове нависоко — отвърна Гроусбек. — Защитимата позиция е оправдан идеализъм. Всеки път щом Бреланд повтори, че можем да се справим по-добре, още няколко души в лагера на „Създателя на хаоса“, изглежда, разбират, че говори сериозно и че е бил сериозен през цялото време.
Уилман вдигна вежди.
— И какво точно му носи това? Неохотно уважение ли?
— Точки за честност. Тайната цел, която всички циници бяха готови да припишат на него, на господарите му или на тристранната комисия, не се осъществи — докато неговата цел е пред очите на всички, както си беше още отначало. Повече цивилизованост, по-малко жертви.
— И това започва да не им звучи толкова зле, така ли?
— До известна степен. — Гроусбек се наведе напред и опря лакти на бара. — Напоследък чувам нещо като неохотното възхищение, което запазваме за човек, установил не особено допадаща ни норма.
Уилман бавно кимна.
— Някак си трябва да овладяваме одобрението си, за да не разчитат, че ще следваме установения стереотип.
Гроусбек потупа плота с длан.
— Точно така. Всъщност обвиняват Бреланд, че има прекалено добро мнение за нас. Разбираш ли, той е осакатен от това, че през целия си живот е бил заобиколен от добри хора. Хоризонтът на човек става по-широк, ако отрано е видял злото, или поне така казват.
— Звучи като заключение на човек, който живее във виртуалното пространство или филмите — рече сенаторът. — Истинският свят далеч не е толкова страшен. Повечето хора цели дни не виждат и не докосват оръжие — което се отнася и за повечето притежатели на оръжие, ако са честни.
— Няма да споря — отвърна Гроусбек. — Знам, че баща ми имаше пушка, а майка ми — револвер. Но за двайсет години вкъщи никога не съм видял нито едно от двете оръжия — а аз бях любопитно дете. Обаче ако искаш, мога да ти намеря някой и друг аргумент.
— Без да ходиш до Южна Дакота ли?
— Естествено. — Гроусбек прехапа устни. — Преди два дни на пета маса имаше един мъж, който надълго обясняваше защо програмата „Спасителен щит“ е „катастрофа“. Не беше най-красноречивият посетител на заведението, но много го вълнуваха изнасилванията в оня блок в Милуоки…
— През седмицата, след като блокът включил новия си спасителен щит — спомни си Уилман. — Бяха арестувани трима мъже, които живеели там.
— Това първо. Оня приятел каза следното: „Не всеки с оръжие е лош човек. Не всеки без оръжие е добър. Лошият човек без оръжие може да направи адски много поразии. Добрият човек без оръжие не винаги може да ги предотврати.“
— Другите на масата съгласиха ли се с него?
— Така ми се струва. — Гроусбек замълча за миг. — Гроувър, в продължение на два месеца след речта на Бреланд, когато обсъждаха някое убийство по новините, хората повтаряха: „Жалко, че не са имали Спусък“. Оная вечер на пета маса имаше една жена — тя каза нещо, каквото не бях чувал…
— „Жалко, че не са имали оръжие.“
Гроусбек го погледна изненадано.
— Да не си бил тук и просто да не съм те забелязал? Да, така каза — с абсолютно същата смесица от гняв и съжаление, каквато бях свикнал да чувам от другите.
— Не бях тук — отвърна Уилман и пресуши чашата си. — Просто трябваше да се сетя за последното нещо, което искам да чуя — носталгия за доброто старо време, когато истинските американци държаха пистолети в чекмеджетата на нощните си шкафчета.
— Не можеш да отречеш, че ако една от ония жертви все пак беше имала пистолет…
— … някой сигурно щеше да е мъртъв — довърши сенаторът. — Може би някой от изнасилвачите. А може би някоя от техните жертви.
— А може би ония трима мъже просто щяха да си останат в своите апартаменти и да продължат да се опиват от самосъжаление — каза Гроусбек. — Не можеш да избягаш от факта, че някои оръжия са били от огромна полза за някои хора и че Спусъкът изважда от строя и тях. Знам, промяната ти харесва, но пък нито една от ония жени не ти е дъщеря.
— Така е — рече Уилман. — Също както нито един от ония мъже не ми е син. Не искам да изнасилят дъщерите ми, Марти — но не искам и да убият синовете ми. Защо трябва да избирам между тези алтернативи? — Той се изправи и посочи празната бутилка. — Колко?
Гроусбек изсумтя.
— Просто си дай дебитната карта. Но колкото и да ми трябват пари, в бъдеще може би ще е по-добре първо да питаш за цената, вместо да се ангажираш.