— Когато цената е важна за мен, винаги го правя — отвърна Уилман и му подаде картата си. — Но нито едно важно решение не може да се направи с калкулатор.
На теория Карл Броуиър имаше осем начина да се свърже с Джефри Хортън.
Стандартният комуникатор, който лабораториите „Терабайт“ даваха на всеки от служителите си, бе Силестиъл 3000 — с открития от Броуиър микрочип, вграден във фабрика, собственост на Арън Голдстийн. С-3 приемаше глас, видео, съобщения и приоритетни сигнали в реално време и записваше войсмейл, триизмерно видео, факс и хипермедия. С трите си честоти, покриващи земното кълбо, С-3 твърдеше, че неговите клиенти се радват на „връзки от полюс до полюс и от планина до море“.
Но С-3 не можеше да направи нищо за клиент, който заглушаваше сигнализатора, изключваше пейджъра и оставяше мейлбокса да се пълни със секс реклами и планове за лесно забогатяване. Няма техническо средство, което да помогне, ако човек просто не иска да го безпокоят.
Повече от седмица Броуиър засипваше Хортън с настойчиви настоявания да се върне в Принстън и колкото по-дълго те оставаха без отговор, толкова по-тревожен и нетърпелив ставаше директорът. Към края на седмицата беше принуден да наруши собственото си правило за непубликувана работа. Доверявайки се на килобайтовото кодиране на С-3, Броуиър прати на Хортън основните уравнения, които искаше да обсъдят, с надеждата да изкуши протежето си и да го накара да се съгласи поне на сътрудничество от разстояние. „Направих всичко, каквото можах, Джефри — пишеше в приложеното съобщение възрастният учен. — Трябва да получа потвърждение на преобразуванията на Ронен и се нуждая от малко помощ с бета-комбинаметриката. После ще дойде времето да огънем метала, както се изразяват инженерите.
Ние смятахме, че вече сме гледали цялата опера. Когато видиш тези файлове, ще разбереш колко сме били наивни. Всичко, което се случи толкова далеч, е само увертюрата. Надявам се, че ще ми помогнеш да напиша финала — но ако се откажеш, разбери, че ще трябва да се обърна към друг. Даже не мога да си помисля да оставя тази работа недовършена. И така едва се сдържам да не танцувам от радост пред всеки срещнат физик.“
Но за огромно разочарование на Броуиър и тази молба не получи никакъв отговор — дори само съжаление и пожелание за успех. Той изчака четиридесет и осем часа, после удължи личния си срок с още един ден, ала напразно.
Въпреки това му беше трудно да обърне гръб на Хортън и той отиде на дълга бавна разходка в институтската гора, за да обмисли въпроса.
Не изпитваше гняв. Повече, отколкото към когото и да било другиго от младите таланти, които бе събрал при основаването на „Терабайт“, отношението му към Хортън беше като на преуспял баща към обещаващ син. Независимо дали Джефри го съзнаваше, той бе неговият официален наследник, синът, който Броуиър очакваше да поеме „семейния бизнес“.
И му беше трудно да разбере борбата на Хортън, да проумее, че не може да направи нищо, за да му помогне да преживее този момент. В известен смисъл му се струваше, че е провалил Джефри, че не е успял да го подготви за бремето, което се бе стоварило върху съвестта му.
И все пак кой можеше да предвиди последствията? Не се бе случвало често един физик теоретик да има нужда от съвест.
В края на краищата не науката беше преобразила света, а съчетанието от техника и капитализъм. Невежите можеха да обвиняват науката за злините на съвременната епоха, но те бъркаха нещата — нито един учен не беше замърсявал водата, не бе извършвал аборт на шестмесечно бебе, не беше отказвал на някого застраховка на основание на генетичен анализ, нито бе превърнал Интернет в таен начин за надничане в чуждия живот.
Истинските учени бяха невидими извън кръга на колегите си. Общественото съзнание дори не помнеше лауреатите на Нобелова награда, както отлично знаеше Броуиър. Наградите „Хайсман“ или „Оскар“ означаваха много повече — нямаше пазар за героите на науката. Общественото положение все още се оценяваше по странни начини: информации в пресата, цитати, постове, награди.
Не, освен някой случаен предприемач като Сейгън или Поулинг, трябваше да се намеси тежката ръка на политиката, за да се популяризира името на един учен. Айнщайн беше дал на Рузвелт пътната карта към атомната бомба. Айзенхауер беше инжектирал ваксината на Салк в ръцете на двадесет милиона ученици. Фон Браун и неговите германци бяха построили на Кенеди ракета за луната.
А Джефри Хортън бе дал на Марк Бреланд Спусъка.
Макар че и Броуиър имаше участие в това, съвестта му беше чиста. Винаги бе презирал онези, които прибягваха до насилие, за да решат проблемите си, и особено онези, които използваха насилието, за да потъпчат решения, взети с рационални или демократични средства. Подобно на мнозина, директорът живееше в свят, в който господстваха талантливите, вярваше в триумфа на висшите идеи и върховенството на по-достойните хора.