Враговете на цивилизацията бяха терористът, бандитът, убиецът, главорезът, анархистът — именно заради начина, по който нищожествата можеха да повалят добрите и великите с едно натискане на спусък или натискане на бутон. Това беше извращение на естествения обществен ред, войнстващ егалитаризъм, който не търпеше успеха на другия.
В очите на Броуиър насилието не само бе последното убежище на некомпетентния. То беше злорадото отмъщение на неудачника.
Същността на цивилизацията се състоеше в концепцията за спортсменството, а неговите принципи бяха елементарни — великодушие в победата, съгласие в поражението. Това можеше да се види в начина, по който победените президенти предаваха властта си, по който загубилите номинирани за „Оскар“ ръкопляскаха на победителите, по който победителите проявяваха милост към победените. Това можеше да се види дори в джентълменски дуел, който завършваше със смърт, защото правилата бяха задължителни и за двете страни.
Ала терористичното насилие, изстрелът от мрака, получената по пощата бомба, изнудването, това бе отрицание на цивилизацията. А класовото насилие не можеше да се разграничи от тероризма. Ето защо Броуиър прояви снизходителност към Лий и Горди след инцидента в Кливланд. Директорът не скърбеше за главорезите, тероризиращи добрите хора, които играеха по правилата.
И все пак той не се заблуждаваше. Цивилизоваността бе трудна, а тероризмът — лесен. Напрежението между реда и хаоса беше вездесъщо и вечно. Броуиър знаеше в душата си, че настойчивите гласове на страстта и егоизма лесно заглушават логиката и разума в човешкия диалог.
Въпреки това той твърдо вярваше в теорията на прогреса — че може да надделее дори едно малцинство, следващо разума, морала и висшите принципи на цивилизацията. Обществото не се ръководеше от златната среда, а от най-доброто — от идеите на мислителите, откритията на изследователите, творенията на изобретателите, думите на философите, чудесата на строителите, жертвите на пионерите.
Както обичаше да казва той, „рулят е много по-малък от кораба, който управлява“. Бяха важни лостовете.
Лостовете и ръцете, които ги натискаха.
Ето какво представляваше Спусъка за Броуиър — лост. Лост, който можеше да се използва, за да тласнат обществото в правилната посока, към по-разумно и цивилизовано съществувание. И ако не беше достатъчно здрав или имаше нужда от повече ръце, негов дълг бе да направи всичко възможно, за да помогне.
Накрая именно това наклони везните — дълг, по-дълбок и по-силен от чувствата му към Хортън. Седнал на една пейка в края на гората, той осъзна, че е чакал Джефри точно толкова дълго, колкото му е позволила съвестта. Трябваше да продължи напред без него.
Щом се върна в кабинета си, той написа кратка бележка на Самюъл Бенингтън-Хастингс:
„Когато имаш няколко минути, искам да си поговорим за нещо, свързано с работата ми.“
Броуиър сякаш едва бе вдигнал ръце от клавиатурата, когато младият математик отвори вратата и надникна в стаята.
— Да не правиш изпитания на междуизмерния транспорт на Ашби, доктор Сам? — повдигна вежди Броуиър.
Бенингтън-Хастингс му прати сияйна усмивка.
— Беше ме страх, че ще изядете обичайната си вечеря и… — той докосна гърдите си и издаде гърлен звук като експлозия — ще ви заваря забил лице в пюрето.
Броуиър се засмя.
— Влез, доктор Сам. Влез и хвърли един поглед на това.
Когато Самюъл Бенингтън-Хастингс разговаряше за математика, от дяволития мошеник нямаше и следа.
— Това тук е грешно — каза той и посочи с гъбата към дъската. — Отношението е асиметрично — виждате ли, тук е правилното разширение, а тази стойност попада от дясната страна.
Броуиър се навъси.
— Тогава ковалентната функция е неопределена.
— Разбира се. Цялото повторение е излишно. Откъде взехте това?
— Тази част осигурява морфологичната инерция, която възстановява първоначалната резонансна матрица.
Бенингтън-Хастингс изсумтя.
— Шелдрейк. Ще го изтрия.
— Чакай, чакай. Ако изгубя тази функция, няма как да възстановя айгеновата стойност. Материалът няма да се върне в изходното си състояние.
— И не би трябвало, според това, което ми показахте.
— Но дали новата айгенова стойност ще е стабилна?
— Ако решението на резонансната матрица е пълно и ако стабилността е присъща на решението.