— Гадно копеле!
— Колкото по-малка е короната, толкова по-дребнав е царят. Но това няма да ни забави повече от два дни. Вече се свързах с производителя. Веднага ще ни пратят нови сертификати.
— Не знаех, че си настроен толкова философски — криво се усмихна Лий.
— Някои хора просто не си струват стомашните киселини — отвърна Грийн и посочи с палец през рамо вратата зад себе си. — Имаш ли няколко минути? Искам да ти покажа нещо.
Тя присви очи.
— Защо? Това не е ли административната сграда? — После повдигна вежди. — Или имаш предвид нещо плътско?
Грийн се засмя и се изправи.
— Не и на двете предположения. Хайде, ела. Ще ти покажа.
Още от пръв поглед ставаше ясно, че пространствата вътре са предвидени за живеене. Но сградата беше два пъти по-голяма от стандартните къщи в Градчето.
— Не разбирам. Бях сигурна, че според плана на това място трябва да има административна сграда.
— Така беше — весело потвърди Гордън. — Мисля, че домът на директора се равнява на административна сграда.
— Домът на директора — докато надничаше в съседното помещение, повтори тя. — Ей, тая баня е огромна. А ти къде ще живееш?
— Ами, боя се, че има само една директорска къща и двама директори.
— Лошо планиране.
— Съгласен съм. Но вече е прекалено късно да променим нещо. Затова — Грийн сви рамене — боя се, че нямаме друг избор, освен да живеем заедно.
Лий скръсти ръце и сви устни.
— Горди, не съм чувала по-мил и в същото време по-тъп начин да предложиш на някого да се премести при теб.
Гордън невинно разпери ръце.
— Само се опитвам да си изпълнявам задълженията за ефикасно разпределяне на жилищната площ. Ако живеем отделно, ще горим два пъти повече ток, ще хабим два пъти повече ролки тоалетна хартия…
Тейър се намръщи.
— Ако наистина живеем заедно, може би най-после ще имаме достатъчно възглавници за леглото.
— И ще можем да върнем половината прибори, които взехме от ресторанта — повече икономии за „Терабайт“. Какво ще кажеш?
Усмивката й се завърна, едновременно нежна и смутена.
— Как мога да устоя на един толкова предан на компанията мъж?
Грийн също се усмихна. Ала преди някой от тях да успее да каже нещо, комуникаторите и на двамата започнаха да сигнализират за приоритетен сигнал.
— Мислех си да се приближа и да те целуна — рече той, — но преданият на компанията мъж трябва да отговори на повикването, нали?
— Карл е — каза тя, като погледна дисплея.
Двамата едновременно натиснаха бутоните и след секунди се свързаха.
— Горди? Лий? Обажда се доктор Броуиър. — Гласът на възрастния учен звучеше нетърпеливо и енергично. — Каквото и да правите, зарежете го. Каквото и да възнамерявате да правите, оставете го. Искам да ми конструирате нещо.
21.
Завинаги наша съдба
„Не можем да приемем твърдението, че войната завинаги ще остане част от човешката съдба.“
Арън Голдстийн беше един от последните от своя вид и го знаеше. Той бе видял как препускащите около земното кълбо фирмени директори постепенно отстъпват мястото си на такива, които ръководят компаниите си дистанционно, беше гледал как статиите във „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес Уийк“ обявяват мултимедийната интерактивност за основно средство за управление, бе следил намаляването на фирмените самолети, докато акционерите и директорските бордове все повече оспорваха необходимостта от превозване на протоплазма от едно на друго място за сметка на фирмата. Когато „Икономичният директор“ на Макнамара попадна в списъка на бестселърите, акциите на самолетните компании за три дни спаднаха с четиринадесет процента и до края на годината командировките намаляха с двадесет на сто.
Ала Голдстийн си остана странстващ воин и прекарваше средно осем месеца годишно далеч от мерилендското си имение. Това включваше едноседмични посещения на всяка негова компания, участие в международни търговски изложения в Северна Америка, Европа и тихоокеанските страни, както и ежегодна двуседмична почивка на Вирджинските острови с катамарана „Първа любов“, който стоеше на пристан в Сейнт Томас.
Правеше го, защото можеше — като единствен притежател на „Оуръм Индъстрис“, холдинговата компания, която контролираше цялата му собственост, той не трябваше да отговаря пред никой друг освен пред себе си. Правеше го също, защото вярваше, че е необходимо, не доверяваше дори най-малкото си предприятие на управител, когото не е преценил лично. Голдстийн никога не разглеждаше една дейност само като цифри, нито си позволяваше да я наблюдава повърхностно. В резултат неговите неочаквани появи бяха станали „подходящо мотивиращи“, както се изразяваше самият той — не на последно място, защото често следваха изненадващи повишения и уволнения.