Двамата въпросително се спогледаха.
— Имате ли документ за самоличност? — попита жената.
Голдстийн мълчаливо и небрежно й подаде личната си смарткарта и проследи изражението й, докато я прекарваше през скенера си.
— Трябва ви доктор Броуиър, така ли? — попита мъжът.
— Уилис, недей…
— Колко пъти трябва да го повторя? — каза Голдстийн.
— Мисля, че сте закъснели.
— Моля?
— Тази сутрин доктор Броуиър ни предупреди, че заминава заедно с доктор Сам.
— Закъде? И кой е доктор Сам?
— Почакайте. — Мъжът включи радиостанцията си. — Стивън, обажда се Уилис. Доктор Сам замина ли вече? — Той замълча, после прибави: — Преди двайсет минути? Благодаря. — Уилис се наведе и надникна през прозореца. — Може и да не сте закъснели. Потърсете го на Олдън Лейн. — Той посочи на изток. — Доктор Броуиър е на номер петдесет и едно.
Голдстийн кимна и превключи на задна.
— Моите извинения за тревата — за миг изпуснах волана. Пратете сметката за чима в „Оуръм Индъстрис“.
Забеляза ги само защото знаеше, че търси двама души. Иначе щеше да се подчини на знака „Стоп“ на Олдън Лейн и щеше да изчака таксито да продължи напред, вместо да го засече.
Запищяха спирачки и двете коли поднесоха. Таксито спря с предното си дясно колело до тротоара. Левият край на предната му броня опираше в дясната врата на кремавата кола. Двамата шофьори излязоха в здрача — единият гневно ругаеше, докато другият спокойно вадеше от вътрешния си джоб стодоларова банкнота.
— Извинявайте — каза Голдстийн, усмихна се и подаде парите, после заобиколи внезапно изгубилия дар слово таксиметров шофьор, надникна през отворената врата и погледна вътре. Броуиър беше пребледнял, а вторият пътник видимо трепереше.
— Много сте стар за наемен убиец — с нервна дързост отбеляза непознатият.
— И съвсем невъоръжен — прибави Голдстийн. — Карл, трябва да поговорим.
— По дяволите, Арън, какво правиш тук? Да не си се побъркал? Щеше да ни убиеш!
— Глупости — таксиметровите шофьори имат бързи рефлекси. Просто слез и ела в моята кола.
В този момент шофьорът също се наведе към тях.
— Вижте, ако е нещо за жени, не искам да се забърквам.
— Не е и няма да се забъркате. Свалете им багажа — аз ще ги закарам където отиват.
— Ей, броячът ми продължава да трака. Няма да позволя на никой да ми отмъкне…
Голдстийн мълчаливо му подаде още една банкнота.
— Така бива — каза шофьорът.
— Ти дори не знаеш къде отиваме — възрази Броуиър. — И вече закъсняваме. Ще си изпуснем самолета.
— Наистина не знам къде отивате. Но знам, че няма да изпуснете самолета. — Той погледна доктор Сам. — За вас не съм сигурен. Карл, премести се в моята кола, моля те.
Броуиър се намръщи, после отвори вратата.
— Никога не съм те виждал такъв, Арън, така че сигурно ще е най-добре да разбера какво ти е щукнало.
— Така те харесвам.
— Едва ли. Дай ми ключовете.
Броуиър подкара колата към тротоара и освободи кръстовището. Таксиметровият шофьор го последва, остави доктор Сам и куфарите на тротоара и потегли.
— А сега ми кажи какво става — настоя Броуиър.
Индустриалецът се настани до него на предната седалка.
— Положението е много сериозно, Карл, много сериозно. Драматургът ни моли за помощ. Пиесата се нуждае от второ действие и няма много време. Вложили сме толкова пари, че не искам преждевременно да свалят продукцията…
Броуиър объркано запремигва и го прекъсна.
— Каква пиеса? За какво говориш?
Голдстийн се намръщи, наведе се към него и прошепна:
— Говоря за президента. Говоря за работата, която вършим за него.
— Тогава защо не го кажеш направо? Тук сме само ние двамата.
— И твоят приятел. Кой е той? Добре ли го познаваш?
— Канех се да го заведа в Пристройката — това отговаря ли на въпроса ти?
— В Пристройката… — прехапа устни Арън. — Е, всъщност точно там исках да идеш. Тук съм, за да те замъкна обратно на работа.
— Аз изобщо не съм преставал да работя.
— По второто действие.
— Е, мисля, че двамата със Сам може би вече имаме работен вариант — отвърна Броуиър.
— Моля?
— Отивахме да се облечем за репетиция. Ще дойдеш ли с нас в театъра?
Голдстийн кимна и в очите му проблесна надежда.
— Можем да отидем с моя самолет.
— Добре, защото нашият излетя преди десет минути. — Броуиър махна на младия учен да се настани на задната седалка на колата. — Арън, това е доктор Самюъл Бенингтън-Хастингс. Доктор Сам, това е господин Голдстийн — той плаща сметките. И идва с нас. Или би трябвало да кажа, ние отиваме с него.