Йерусалим, по чиито улици ежедневно патрулираха четиринадесет обозначени и шест необозначени неутрализаторни буса, празнуваше първата година през цялата си история без нито един бомбен атентат или убийство с огнестрелно оръжие. Известната видеожурналистка Риджайна Уикман направи всичко възможно, за да демонстрира с драматичен, сравняващ миналото и настоящето репортаж, че войникът с автомата е изчезнал от очите на обществото.
„През последните шестнайсет години постоянно пътувах — застанала пред Стената на плача, каза Уикман. — Била съм в двеста града в повече от четирийсет страни. Но като американка, пътешестваща в чужбина, никога не успях да свикна с гледката на автоматите, провесени на раменете на полицаи или небрежно носени по пазарите.
За някои тези показни оръжия са символ на безопасност — само че те винаги са ме карали да се чувствам по всякакъв друг начин, но не и в безопасност. Колкото и да харесвам Киншаса, Сеул или Буенос Айрес, не мога да кажа, че се чувствам спокойно там. Оръжията са позор за обществото, за всяко общество, и аз никога не съм виждала град, който да не спечели от тяхното изчезване.
Точно това става тук, в Йерусалим. В град, в който се е воювало в продължение на хилядолетия, сега е настъпил странен и непривичен мир. Не че старите вражди са се излекували, не че на старите противници им е омръзнало да се бият. Но в град, ежедневно прочистван от огнестрелно оръжие, ние можем да видим обещанието на новата техника — убийството тук е станало толкова трудно, че просто може би е по-лесно да се научим да живеем заедно.“
Ала дори талантливата журналистка не можеше да превърне в новини събития, които изобщо не са се случили. Беше по-лесно да отбелязваш провалите, отколкото да признаваш успехите. И според привидно неизменните закони, които управляват човешката емоционална идентификация, хиляда души, спасени в Етиопия, се равняваха на по-малко от един живот, изгубен в Ери — стига лицето на жертвата да бе от същия цвят като лицето на човека, правещ равносметка на щетите.
Колкото и да се радваше на добрите новини от всички краища на света, Уилман се молеше за успешна история, по-близо до Америка — за предпочитане публична, добре отразена в медиите и с фотогенични признателни спасени жертви. Нещо по време на спортно състезание, заплаха за нюорлианския карнавал по Заговезни или Оскарите.
Но докато чакаше Божието знамение, той имаше предостатъчно работа.
— Сенатор Уилман?
Гласът на ръководителя на отдела за връзки с гражданите звучеше странно, а на лицето му се бе изписало загадъчно изражение.
— Какво има, Доналд?
— Можете ли да слезете? Веднага…
— Мога. За какво става дума?
Доналд се намръщи и погледна настрани.
— Удивителна работа, господин сенатор. Спомняте ли си разговора, който водихме след последното телезаседание в понеделник?
— Да. Обсъждахме как да се отнасяме към приоритетни клиенти…
Всъщност дискусията се отнасяше за евентуални проблеми с охраната, включително нахлуване в сграда на фондацията. Уилман влезе във вътрешната видеомрежа и започна да обикаля камерите около онази, която използваше Доналд.
— Да, точно така. Един човек иска да ви види.
Сенаторът вече бе открил каквото търсеше — на екрана се виждаше младеж с къса черна коса и огромен колан с инструменти под черно-червената му риза.
— И има сериозен проблем, доколкото разбирам?
— Ами, той смята, че е сериозен. И иска да се срещне точно с вас.
— Кажи му, че ще сляза след малко. Трябва да се обадя на един-двама души.
Не беше трудно да се свърже със съответните хора. Уилман проследи от прозореца на кабинета си на втория етаж пристигането на колите на НВ25 и Екшън камера 17, които спряха до тротоара пред сградата. Скоро след това се появи дистанционно пилотирана камера на Небесно око — цивилен вариант на бойните разузнавателни камери на „Хюз“ — и занаднича през прозорците.
Но сенаторът изчака по Си Ен Ен 2 да започнат да излъчват на живо от вътрешната видеомрежа. На монтирания на стената плосък екран водещият тържествено почна: „Изключителна новина от Си Ен Ен — пацифисти под обсада в столицата. Тази сутрин кроткото джорджтаунско общество е затаило дъх, докато терорист с бомба държи повече от седемдесет души под обсада в сградата на…“
Удовлетворен, Уилман се запъти към стълбището.
До момента, в който Дейвид Томас Малок се представи на високия мъж на рецепцията, всичко вървеше според плановете му.
Старият му джип, купен на разпродажба в Далас, издържа двете хиляди километра от Палестайн, Тексас, до Джорджтаун само с две незначителни повреди. Той шофираше бавно и внимаваше да не привлича вниманието — макар че по едно време край Ноксвил, Тенеси, изпадна в паника, когато патрулна кола на щатската полиция го следва почти три километра. Малок спеше в крайпътните мотели и плащаше само в брой с парите, които беше събрал от приятели и роднини за пикапа, стереоуредбата и компютъра си.