— Кой ви е наприказвал тези глупости, господин Малок?
— В уебсайта на „Патриотичен глашатай“ има документи, които потвърждават всичко това. Разбира се, те не остават дълго там — сайтът е атакуван от вируси и после някой го блокира. Но предполагам, че това ти е известно, тъй като го правят вашите шпиони.
— Не е зле да повишите изискванията си към доказателствата, господин Малок. Опасявам се, че някой се е възползвал от вашата доверчивост.
— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш — това няма да промени истината. И ако трябва да убия всички тук, за да покажа истината на хората, мой патриотичен дълг е да го направя.
— Не се заблуждавайте, господин Малок — вие не сте патриот. Вие сте само един от хората, които не могат да приемат факта, че не командват парада — отвърна Уилман и се обърна към присъстващите. — Моля ви, върнете се към задълженията си. Този човек не представлява заплаха за нас.
— Спрете! — извика Малок и вдигна дясната си ръка високо над главата си. — За Бога, ще го направя — ще го направя!
— Тогава направете каквото смятате, че трябва — каза Уилман и се обърна, сякаш за да си тръгне.
„Смили се над мен, Господи“ — мислено се помоли Малок. После затвори очи и натисна детонатора.
Трябваше му цяла секунда, за да проумее, че е жив. Отвори очи и невярващо зяпна детонатора, после го превключи и опита пак.
— Имате ли нужда от помощ, господин Малок?
Малок бавно се свлече на колене и на лицето му се изписа пълно отчаяние.
— Измамил ме е! Ножа ме е измамил… дал ми е… — Той припряно отвори една от торбичките на колана си. — Какво, какво е това нещо? Пластилин ли? Трябваше да е амониев пикрат и С4…
— И наистина е — каза сенаторът. — Но е видоизменен от нашия неутрализатор.
Малок поклати глава.
— Не… това е невъзможно…
— Защо? Защото ще ви е трудно да се откажете от предубежденията си ли?
— Не, сигурно съм объркал нещо — проводниците, свързването…
— Грешката ви е във връзката, която правите между оръжията и сигурността. Наистина ли смятате, че ние обичаме свободата по-малко от вас и не милеем за сигурността на семействата си?
— Вашата свобода — ами нашата? Вашите семейства — ами нашите? Вие ни хвърляте на вълците, за да запазите собствената си безопасност…
— Ние се опитваме да сложим намордници на вълците, господин Малок, не да ги нахраним — отвърна Уилман и протегна ръка на Малок. След дълго колебание младият мъж я прие. — Ако наистина искате да разберете, мога да ви предложа по-добър отговор.
Малок се намръщи, но тихо каза:
— Слушам ви.
— Това общество не се е превърнало в денонощна касапница единствено поради факта, че повечето хора обикновено не са готови да рискуват всичко в бой, в който могат да бъдат осакатени или да загинат. А когато се бием, ние обикновено го правим само колкото да уредим проблема — някой отстъпва преди да сме прехвърлили границата на натъртванията и насиненото око.
— Вижте — продължи той, — ние милиони години сме създавали разумни и трайни правила за преодоляване на конфликти — и после пет хиляди години сме ги нарушавали, като сме изобретявали все по-смъртоносни оръжия, които могат да убиват повече хора и по-ефикасно от все по-голямо разстояние. Днес единственото, което повечето от нас си спомнят от тези правила, е „Хубаво е да властваш над другите“. Прекалено много бащи са забравили нещата, на които са учили синовете си, или са се отказали от задължението да ги научат — уважение към по-възрастните, служба на обществото, дълг към семейството. И прекалено много хора по света са се вкопчили в мисълта, че тъй като могат да свалят един владетел, заслужават да заемат неговото място.
— Вие дойдохте тук с бомба, решен да ме унищожите и да си присвоите моята известност — Уилман въздъхна.
— Ако играех по вашите правила, сега щях да съм длъжен да ви убия, защото сте се опитали и сте се провалили. Но аз искам да ви дам възможност да разберете, че има и друг начин, по-висш морал, към който да се стремите. Затова можете да си вървите там, откъдето сте дошли — полицаите, които ви чакат навън, ще имат нужда от моята помощ, за да ви предявят обвинение в нещо, и няма да я получат.
Малок крадешком хвърли поглед към улицата и попита:
— Да не си мислиш, че това приключва въпроса?
— Не. Но мисля, че можете да го приключите вие — вие и останалите, които вярват в същото, в каквото доскоро вярвахте вие.
— Да не си мислиш, че с тая смешна проява на милост ще станем приятелчета? Да не си мислиш, че просто така ще приемем това положение?