— Вие се смятате за набожен човек, господин Малок — знаете ли молитвата, която започва с думите: „Господи, дай ми смелост…“
— Знам я — рязко отвърна Малок.
— Тогава разбирате, че аз всяка нощ се моля за мъдрост — каза Уилман. — Молете се и вие.
Евън Столта чакаше Уилман в кабинета му.
— Е, как мина?
— Адски добре, струва ми се, въпреки че накрая стана малко назидателно — отвърна стратегическият консултант.
Уилман се подсмихна.
— Защото имах прекалено много време да обмисля какво да кажа. Започвах да се опасявам, че никой няма да захапе примамката и ще трябва сами да си наемем терорист.
— Ясно ти е, че ако някога се разбере, че ние сме пуснали материалите по „Патриотичен глашатай“…
— Никой няма да научи.
— Медиите ще ни се нахвърлят като лешояди. Струва ми се, че се приближи прекалено опасно до истината — „някой ви е излъгал“, такива неща.
— Е, наистина ми достави известно удоволствие — призна Уилман. — Но всичко ще е наред. Няма да открият отпечатъците ни на местопрестъплението.
Столта недоволно поклати глава.
— Ако беше успял да си осигури подходящ експлозив…
— Защо се измъчваш за минали неща? Всичко свърши. И свърши добре.
— Сигурно защото все още не разбирам защо пое толкова голям риск.
— Защото ние сме различни хора. Можеш ли да си представиш, че залагаш сто хиляди долара срещу един милион?
— Едва ли. Сто хиляди долара са прекалено голяма част от всичко, което имам.
— Виждаш ли? Даже не попита какви са шансовете?
— Това няма значение. Баща ми ме научи на две правила за хазарта — първо, залагай само на сигурно. Второ, нищо не е сигурно. — Столта се усмихна криво. — Добре де, аз съм си предпазлив човек. Но мисля, че всъщност ти не отговори на въпроса ми.
— Нима си ми задал въпрос?
— Да. Защо беше готов да поемеш риск, който щеше да унищожи двайсет години от работата ти?
— Аха, този въпрос ли? — каза Уилман и се отпусна на един от столовете. — Ами, истината е, че никога не съм бил хазартна личност. Нямам търпение пасивно да чакам да ми дойдат карти.
— Тогава защо просто реши да блъфираш?
Сенаторът поклати глава.
— Това е по-скоро като сражение, отколкото като хазарт, Евън — проблемът е тактически, не статистически. А най-лошото нещо, което можеш да направиш в едно сражение, е да си позволиш да мислиш за шансовете — особено ако са срещу теб. Ако го направиш, никога няма да стигнеш до върха, никога няма да атакуваш хълма и шансовете никога няма да са на твоя страна. Онова, което направиш само за една минута, може да промени всичко.
— Това все още не обяснява защо си решил да атакуваш този хълм точно сега.
— Няма да ме оставиш на мира, а? — Уилман за миг се вгледа в лицето му. — Не, няма. — Той въздъхна. — Истината е, че ми омръзна да чакам. Не знам колко време ми остава и искам да видя края на всичко това. Затова съм готов да поема някои рискове. — Сенаторът замълча, сякаш мислеше дали да продължи. — Това не са само героични легенди — много битки са се решавали от човек, който не е можел да чака повече.
— Уважавам опита ти — каза Столта, който никога не беше носил униформа. — Но, Гроувър, нали не вярваш, че си убедил оня тип?
Уилман се усмихна и поклати глава.
— Ще се радвам, ако съм успял дори само да го разколебая. Интересува ме публиката. И като стана дума за това — хайде да видим колко е била голяма.
Ореховият куб с бронзова емблема на щатската полиция на Мисури повече от шест години украсяваше бюрото на Джон Трент. Макар да му бе връчена за „Обществена служба“ — за детската програма за безопасно боравене с огнестрелно оръжие, — наградата не беше толкова ценен спомен, колкото полезна канцеларска принадлежност. Не като преспапие, каквото може би бе имал предвид майсторът й, а като резултатно оръжие в борбата на НОА с червените мравки.
Когато улучи стенния екран вляво и малко под центъра, голямата колкото юмрук награда се движеше със скорост, съизмерима със силата на ръката на бивш нападател от гимназиален бейзболен отбор, все още способен да хвърли топката на четиридесет метра. Екранът се пръсна като гигантско огледало и трясъкът се чу из целия коридор.
Последиците обаче не бяха толкова удовлетворителни. Онова, което бе останало на стената, само помътня. Секретарката и първият административен заместник на Трент едновременно стигнаха до вратата на кабинета му.
— Какво става? — попита Джоулин. Кенет впери очи в останките по пода.
— Видяхте ли? — гневно извика Трент. — Някой от вас гледаше ли?