— Взимаш ми думите от устата, Гроувър. Това трябваше да е моята реплика.
— Как да спечеля по техните правила? Да променя убежденията си, да се опитам да ги накарам да ме обичат, така ли? Или да се скрия, за да не могат да ме намерят? — Уилман презрително махна с ръка. — Знам, че отговорът ти е известен. Трябва да съм такъв, какъвто съм, Ев. Не ми е в стила да живея в страх. Ако беше, щях да съм се сврял в някоя база на Националната гвардия в Айдахо и от година и половина да карам на стари бисквити.
Столта неохотно се засмя и лицето му омекна.
— Освен това грешиш за Джон Трент — прибави сенаторът. — Той не беше уволнен. Наистина си подаде оставката.
— Защо?
— За да може да си свали ръкавиците и да ме призове на двубой. Сигурно ще е забавно. Уговори се нещо с оня Рой Карни. — Уилман се засмя. — Петнайсет рунда без ръкавици би трябвало да са достатъчно.
На дебата между Гроувър Уилман и Джон Трент в аудитория „Коен“ в университета „Тъфтс“ имаше осем камери на Небесно око, близо триста души и триста празни места.
Билетите се разпространяваха от Флечъровия институт по международни отношения според правила, целящи да съберат различна по състав публика за това „важно утвърждаване на демократичните традиции на свободното слово и пазара на идеи“, както се беше изразил деканът. Той се извини на участниците преди да ги представи.
— Ужасно ме е срам… имаше голямо търсене… нашите студенти не са апатични, те са обществено и политически активни…
— Може би е свързано със слуховете за безредици — каза Уилман и спокойно погледна Джон Трент.
— Безредици ли? Боже мой! Това са слухове! — възкликна деканът.
— Моите хора ми съобщиха, че през последните няколко часа във вашата система се получават анонимни електронни писма, адресирани конкретно към притежателите на билети — отвърна сенаторът. — В едно от тях се казва, че вие нямало да дойдете, господин Трент, а в друго — че щяло да е по-благоразумно да стоят настрани, защото в аудиторията щяло да има безредици…
— Безредици в „Тъфтс“ — абсурд — заяви деканът. — Това не е някой провинциален партиен колеж. Това е „Тъфтс“.
— В писмото, което ми показаха, се споменаваше и за опасност от бомбен атентат, като за негова цел бях посочен аз.
— Изненадвате ме — каза Трент, макар че лицето му не изразяваше никаква изненада. — Университетът получавал ли е преки заплахи?
— О, не, не — отвърна деканът. — Само преди минути разговарях с началника на охраната. Всичко е спокойно. Но ако информацията ви е вярна, господин сенатор, може би това обяснява защо част от зрителите са решили да проследят дебата по мрежата. — Той тъжно поклати глава. — Жалко. Боя се, че вече е късно да направим нещо. Поне можете да разчитате, че онези, които вече са тук, ще са извънредно ангажирана публика.
— Чудесно — каза Трент. — Обичам информираната публика. Надявам се, че когато свършим, зрителите ни ще са още по-добре информирани.
Списъкът на заговорниците с перспективни места за дебата включваше Принстън, Питсбъргския университет, Колумбия, Харвард и дори университета „Карлтън“ в Отава — навсякъде имаше престижни институти по международни отношения, които щяха да се нахвърлят на възможността да приемат Гроувър Уилман като свой гост. Бранигън бе заявил, че условията в Харвард и Колумбия са невъзможни, Карни смяташе, че Принстън има прекалено позитивен обществен облик. Трент беше отхвърлил „Карлтън“, защото пресичането на границата замъгляваше смисъла на посланието му, въпреки че според Бранигън операцията в канадския институт щяла да е детска играчка.
Окончателният избор между Питсбърг и „Тъфтс“ се свеждаше до два факта — че Флетчъровият институт е получил половин милион долара в научноизследователски стипендии от „Разум срещу безумието“ и по този начин се е превърнал в съучастник на Уилмановото предателство и че въпреки близостта му до Бостън, в него няма постоянни неутрализаторни инсталации. Мобилното устройство на РСБ се намираше до бусовете на Небесно око в почти пълния паркинг до аудитория „Коен“ — задните врати и половината от дясната му страна бяха съвсем оголени. Наоколо имаше университетски ченгета, но те не обръщаха особено внимание на неутрализатора, а двамата му оператори отегчено седяха на предните седалки на буса.
Бусът на Бранигън — с емблемата на едно германско издателство — бе само на три места от неутрализатора. Като се преструваше, че наблюдава встъпителните думи по комуникатора в скута си, Пищова мислено репетираше придвижването си в очакване на сигнала от Тери Стюарт и анализираше шансовете си да избяга, без да го заловят. Те бяха по-големи от тези на Гуч, чиито пък бяха по-големи от тези на Трент. Имаше си преимущества да нанесеш първия удар.