Бранигън се обърна и бързо се отдалечи. На пет метра от него мина полицай, привлечен от нещо, което му се струваше, че е чул, но не го спря. Пищовът изчезна в мрака и каза по персоналния си комуникатор:
— Ти си, Гуч.
Това бе последният му ангажимент към групата. Вече трябваше да пази само себе си. Беше изпълнил своята роля. В стената около Гроувър Уилман имаше отвор, който се издигаше нагоре в нощното небе. И докато Бранигън бягаше, един черен призрак се спусна през отвора на безшумни черни криле — носеше кръгъл черен вързоп със смърт, предназначен за аудитория „Коен“.
Втория път гласът на водещия прозвуча остро.
— Времето ви изтече, господин Трент.
Джон Трент бръкна в джоба си и изключи вибриращия комуникатор.
— Не съм свършил — каза той. — Сенатор Уилман, вие сте лъжец. — В този момент микрофонът му угасна, но акустиката в залата бе достатъчно добра. — Обещахте, че ако всички се съберат заедно, вълците няма да представляват опасност за никого. Но хората, които живеят в периферията, все пак са в опасност. Някои от тях ще умрат в опит да умиротворят хищниците. Това няма да съм аз, няма да сте и вие, защото ние можем да стоим в средата на стадото — ние имаме алтернатива.
— Всички имаме алтернатива — отвърна Уилман. — Можем да изберем цивилизоваността.
— Още лъжи — каза Трент и излезе иззад своята катедра. — Вие не искате животните в периферията на стадото да знаят какво ще им се случи. Не искате да са въоръжени и способни да се защитават, защото може да им хрумне да се запитат защо тъкмо те трябва да са изложени на риск. Цялата ви позиция е измама. Тя се основава на предпоставката, че вие все още ще сте в безопасност, когато се откажем от оръжията си.
— Не знаех, че тази вечер ще говорите от името и на двама ни — засмя се сенаторът.
— Хвърлям срещу вас собствените ви камъни. Взаимозависимост. Групова сигурност. Квартални патрули. Училища със смесено културно наследство. Глобално икономическо планиране. Международни мироопазващи сили. Общество, общество, общество. Всичко това се свежда до неотлъчване от стадото…
— Добрите семейства са създадени от хора, които са свързани помежду си. Нито в един истински дом родителите не се въоръжават един срещу друг, децата не се подчиняват на заповеди под прицела на оръжие.
В този момент водещият разпери ръце, напусна сцената и зае едно от местата на шестия ред.
— А ние тук сме просто едно голямо семейство, нали, сенаторе? Дядо не е побъркан, сестра ми не е крадла, татко не е изнасилвач, братчето не е убиец. Можем спокойно да си спим в леглата. Така е разумно. Това диктува логиката. Всички можем да сме щастливи в стадото. Безумно е да вярваме, че има вълци.
— Безумно е да се опитваме да се справим с тях сами — отвърна Уилман. — Ето накъде води вашият култ към егоизма. Защо според вас сме измислили семействата, народите и държавите? Какъв е смисълът от групово идентифициране, ако в крайна сметка царува крайният индивидуализъм?
— Вие измествате истинския въпрос — каза Трент. — Истинският въпрос е дали един разумен човек може да намери достатъчно основания, за да се въоръжи. Истинският въпрос е дали един разумен човек може да намери достатъчно основания, за да убива. Вашият аргумент в защита на разоръжаването почива на отговорите. Ако отговорът на рационалния разум е „да“, носенето на оръжие не е лудост — лудост е да се разоръжим.
Докато Трент говореше, на сцената се появи деканът, повика Уилман настрани от микрофона и почна да му шепне нещо. Междувременно Трент за пръв път насочи вниманието си към публиката.
— А тук имаме цяла зала с разумни хора — интелигентни, образовани, благоденстващи млади хора, които са свикнали да уреждат противоречията си с други интелигентни, образовани хора чрез словесни войни. Вие сте дошли на тази арена, за да видите своя герой, въоръжен със своята логика и идеи, със своята наука, хуманизъм и философия. Но никой от вас не се е замислил сериозно за възможността неговият противник да не играе по вашите правила… Не сте, защото в противен случай щяхте да се вслушате в предупрежденията, които ви пратих следобед.
Деканът вече слизаше от сцената, ала признанието на Трент го накара да спре.
— И вие ли, господин декан? При цялата си светска опитност — о, забравих, и вие сте възпитаник на този университет. Още един интелигентен, образован човек, живеещ в свят на добри обноски. Защо не им кажете всичко, което току-що прошепнахте на сенатор Уилман? — попита Трент и внезапно осъзна, че моментът му доставя огромно удоволствие.
— Господин Трент, мисля, че трябва да сложим край на това.