— Може да е навсякъде, нали? Пред някой бар. Под някой мост. В лекционна зала, в която невръстни хлапета гледат филм, по-стар от самите тях.
— Но къде ще е справедливостта — продължи той. — С какво са го заслужили те? Да не би да заговорничат, за да отслабят Америка и да поставят под зависимост нейните граждани? Да не би да дават измамни обещания на един доверчив народ? Да не би да ликвидират една фундаментална конституционна свобода, за да гарантират собствената си власт?
— Не — викна Трент. — Ти го направи. Ти и твоите приятели от Флечъровия институт, института „Елиът“, института „Удроу Уилсън“ и института „Кенеди“!
— Ти не си изключил полето заради тези оръжия — бавно рече Уилман. — Не е имало нужда.
— Точно така, сенаторе. Анализирай положението рационално.
— Тя е тук — процеди през зъби Уилман. — Проклет да си, тя е тук, където са камерите. — Той махна с ръка към публиката и извика: — Бягайте. Бягайте, бързо.
Неколцина понечиха да се надигнат, но повечето останаха вцепенени по местата си.
— Мисля, че няма да го направят — каза Трент и пристъпи към ръба на сцената. — Може да се объркам и да натисна грешния бутон. Защо вместо това не вдигнеш пистолета? Виж колко хора можеш да спасиш, като се въоръжиш?
— Ти можеш да спасиш също толкова, като се разоръжиш — отвърна Уилман.
— Вярно е — но това означава да отстъпя пред нещо, което смятам за зло. И това не е моят рационален избор. Броенето ще ти помогне ли да се съсредоточиш, сенаторе? Нямам намерение да чакам, докато пристигне подкреплението ти. Десет, девет, осем…
Отговаряйки на думите му с поглед, изразяващ неприкрита омраза, Трент най-после се хвърли към катедрата и грабна пистолета. В същия момент Трент натисна спусъка. Изстрел не последва. Нямаше патрони — пълнителят бе заменен с предавател и второто натискане на спусъка беше пратило сигнала за зареждане. Когато го пуснеше, щеше да последва заповедта за детонация.
Застанал само на пет метра от него, Уилман насочи оръжието си към главата на Трент.
— Ето — каза той. — Това е картината, която искаше. Сега ни вижда целият свят. Ти спечели. Затова остави тези неща, просто ги остави на пода. Кажи на хората да излязат.
— Не мога, сенаторе. Ако го направя, никога няма да разберем дали всичко това не е било поредната поза. — Той вдигна комуникатора и погледна дисплея.
Уилман се намръщи, свали предпазителя и стреля.
Куршумът улучи Трент в лявото рамо, прониза сухожилията и кръвоносните съдове, разби костта. Той политна назад, блъсна се в катедрата и изпусна комуникатора от вцепенените си пръсти. Смътно чуваше надигналата се в аудиторията врява.
— Благодаря ти — все още здраво стиснал оръжието си, изхриптя Трент. — Сега знам — сметката ти е ясна. Ето го твоя Спусък, сенаторе. — Той с трепереща ръка вдигна пистолета над главата си, насочи го към кабелите над тях и отпусна показалеца си.
В залата вече пищеше една жена, носеха се гневни викове и молби. Никой друг не можеше да чуе прещракването на преместилия се лост и осъществения контакт. Но в ушите на Трент то прозвуча като гръм. Той изобщо не чу самата експлозия — осем килограма насочен взрив. Чу само виковете, хора от гласове, който сякаш го аплодираше в деня на неговия триумф.
23.
За налагането на мира
„Иска ми се да вярвам, че хората ще направят повече за налагането на мира от правителствата. Според мен народите толкова много се стремят към мир, че правителствата скоро ще бъдат принудени да им помогнат да го получат.“
Дърветата от северната страна на Белия дом още преди години бяха оставени да растат свободно и сега паркът Лафайет се виждаше само от три прозореца. Ала дори преди откриването на Спусъка оформянето на пейзажа не беше свързано толкова със сигурността на президентите, колкото с тяхната несигурност.
Паркът Лафайет отдавна бе любимо място, откъдето политическите демонстранти и социалните реформатори изразяваха исканията си. Те бяха там всеки ден, във всякакво време, държаха балони и написани на ръка лозунги, програмираха електронни плакати и крещяха по мощни мегафони. Според думите на един критик, това беше „постоянният вашингтонски карнавал, пъстър сбор от политически и философски чудатости, на които придава достойнство единствено невинната им сериозност“. Президентът Енглър, чиято политика бе дала почти на всеки основание да се оплаква от нещо, беше наричал парка Лафайет „трънената градина“.
Но след откриването на Спусъка в парка имаше ново, по-широко присъствие — хора от средната класа, които по-скоро приличаха на семейства, отколкото на фанатици. Това присъствие растеше, денем изпълваше парка и преливаше навън вечер и през уикендите. Ала сред събралите се цареше пълен ред и дори Парковата служба не можеше да помогне на Секретната да намери претекст за затварянето на парка или за разгонването на тълпата.