Те се наричаха „Опълчение на свободата“ и сами си осигуряваха тоалетни, събираха отпадъците си, всеки ден търпеливо чакаха на опашка пред портал 5, за да подадат индивидуални молби за среща с президента, и дори пееха по време на нощните си бдения. Подети от няколко хиляди гласа, тези бойни песни и патриотични химни се чуваха на Северната морава, цели километри във всички посоки и през отворените прозорци на Белия дом.
Единственият смущаващ момент бе, че почти всеки мъж, жена и дете в парка носеше огнестрелно оръжие — хаотична сбирщина от пушки и пистолети от всякакви модели и калибри. Нито едно от тези оръжия не представляваше опасност за никого, защото паркът се намираше в обсега на неутрализаторите на Белия дом. Ала всяко едно от оръжията на Опълчението на свободата бе нарушение не само на федералните закони (за носене на оръжие на територията на национален парк), но и на законите на окръг Колумбия (за носене на оръжие по улиците на Вашингтон).
Присъствието на Опълчението в парка Лафайет лесно можеше да се превърне в катастрофа от мащаб, невиждан в столицата от шестдесетте години на двадесети век. Ала представителите на правоохранителните органи бяха забелязали капана на гражданското неподчинение, който им поставяха, и се уговориха да не закачат протестиращите. Въпреки това лагеруващата пред Белия дом гражданска армия беше могъщ символ. А за Марк Бреланд — и тревожен.
Поне веднъж седмично президентът заставаше пред прозорците и гледаше Опълчението, което се молеше, пееше или демонстрираше по затворената пряка на Пенсилвания Авеню. Не разбираше защо са тук — дори след като изслушваше докладите на агентите от Секретната служба, пращани в парка. Знаеше само, че посланието му не е успяло да стигне до тях, че не е успяло да ги убеди да намерят друг начин.
След убийството на Уилман той все по-често мислеше за Опълчението на свободата, ала никой не знаеше как конструктивно да реши проблема.
Една вечер новият шеф на кабинета Чарлз Пот завари Бреланд застанал пред отворения прозорец в Линкълновата спалня и заслушан в думите на „Бойния химн на републиката“.
— Моля ви, господин президент. Това не е от полза за никого. А и когато видят, че ги гледате, само ще се окуражат.
— Какво искат, Чарли?
— Куршуми, струва ми се — с присъщата си откровеност отвърна Пот. — Защо се подлагате на това? Никога няма да ги убедите. Партията на привържениците на оръжието е непоклатима. Нима Трент не ни научи на това? За тях няма средно положение.
— Просто не мога да повярвам, че ще се чувстват в по-голяма безопасност, ако изключим неутрализаторите и утре всичките им оръжия бъдат заредени с муниции. Не мога да повярвам, че ще са в по-голяма безопасност.
— Това е спорно, господин президент. Важно е в какво вярват те.
— Знам, знам. — Бреланд се намръщи. — Празни или не, Чарли, имам чувството, че всички тези оръжия са насочени срещу мен.
— Така е. Срещу вас и срещу следващия, който седне на вашето място.
— Но тези хора не са престъпници. Не са екстремисти. Не разбирам какво толкова ужасно съм направил, че тези богобоязливи данъкоплатци да обсадят Белия дом.
— Поискахте от тях да се доверят на хората, вместо да стрелят по тях. Елате, господин президент.
— Искам да поговоря с тях.
— Моля?
— Искам да поговоря с Опълчението на свободата.
— О… о, не. Наистина не бива.
— Чарли, ти си мой шеф на кабинета, не на полицията на мисълта. Свържи се с Джон Бърк и му кажи, че ще отида в парка. — Бърк беше главният агент, който в момента командваше охранителното подразделение на Секретната служба.
— В парка ли? Господи, имате ли предсмъртно желание? Ако настоявате да се срещнете с тях, поне го направете тук, където повече или по-малко държим положението под контрол.
— Това не е достатъчно.
— Напротив. Те подават хиляди молби на ден, за да ви видят — е, добре, утре ще изберем трима късметлии. Ще ги доведем в някоя заседателна зала, ще ги оставим да ви ругаят половин час и после навярно ще можем да продължим да си вършим работата.
— Чарли…
— Опомнете се! Това са хората, които пращат мили снимки на децата си в камуфлажни униформи, прегърнали автоматични пушки с коледни картички. Те няма да ви изслушат.
— Тогава аз ще ги изслушам — отвърна Бреланд. — Намери Бърк. Искам да го направя сега.