— Господин президент, това не е нещо, с което можете да прибързвате. Те ще са тук и утре, и вдругиден, и…
— Чарли… — предупредително каза президентът.
Пот примирено вдигна ръце.
— Добре. Ще оставя Бърк да спори с вас.
— Чудесно. А, Чарли, и не информирайте пресата. Не искам отиването ми в парка да се превърне в медийно събитие.
Шефът на кабинета се намръщи, после измърмори:
— Повярвайте ми, ще направя всичко възможно да не го допусна.
Нямаше начин Джон Бърк да каже, че е доволен от мерките за сигурност, взети във връзка със смайващото предложение на президента. Но Бреланд упорито бе решил, че ако се наложи, ще излезе в парка Лафайет без никаква охрана, и Бърк направи всичко възможно при тези обстоятелства.
Предупреди стрелците с арбалети на покрива и удвои патрула край северната ограда. Прати в парка дванадесет специалисти по тайни действия сред тълпи, за да следят настроенията на хората. Накрая избра шестимата агенти, които бяха най-добри в ръкопашния бой, да придружават президента. Бяха въоръжени с тояги, дълги колкото тях, че и повече, и в приближаващата се към парка група определено имаше нещо средновековно.
Демонстрацията вече бе свършила и повечето хора се бяха пръснали. Бяха останали само няколкостотин души, които разпъваха палатките, си и почистваха лагера. Но Бреланд и неговите придружители незабавно бяха забелязани от часовия, застанал на пост в края на парка.
— Тук южен първи пост, до центъра — извика младият часови. — Идва Бреланд, главният страхливец.
Президентът тръгна право към младежа, който бе вдигнал тревогата. Когато се приближи, часовият предизвикателно изсумтя:
— Какво правите тук?
— Имате ли си водачи, момче?
— Полковник Харис е командир на караула.
Бреланд познаваше това име и лицето зад него от докладите на Секретната служба за Опълчението на свободата.
— Чудесно. Къде да я открия?
— Не можете. Съобщих в щабната палатка. Ако иска да ви види, ще дойде тук. Ако бях на нейно място, нямаше да си направя този труд.
Около двамата вече се събираха хора. Охраната на Бреланд не им позволяваше да се приближават много, но не можеше да спре враждебните подигравки. Президентът не им обръщаше внимание и продължаваше да се оглежда за полковник Харис. Накрая я забеляза да се приближава, придружена от неколцина широкоплещести младежи, заобиколи часовия и отиде да я пресрещне.
— Полковник Харис.
Тя кимна, но не отдаде чест, нито му протегна ръка.
— Господин президент. Изненадвате ме.
— И това е някакво начало.
— Но може и да е край — ще ми се да можех да кажа, че всички тук уважават поста, дори да не уважават човека. Но истината е, че когато недоволството надхвърли определена граница, разликата започва да се размива. Какво искате?
— Да разбера защо сте се отказали от живота си и сте тук. И може би, ако се съгласите, да се опитате да разберете защо аз съм се отказал от моя, за да съм там. — Той посочи с палец през рамо към оградата и извисяващия се зад нея Бял дом.
— Какво повече трябва да разберете, когато някой ви нападне? — попита някой отдясно на Бреланд.
Президентът се обърна към говорещия — мъж със слабо лице и оредяваща черна коса, сресана над широкото му чело.
— Да ви нападне ли?
— Да, по дяволите! Вие ми отнемате способността да защитавам семейството си, правото на жена ми да се защитава, когато се налага да остане до късно на работа и да отиде до колата си сама. Вие отнемате възможността на сина ми да се защитава от хомосексуалисти и дрогирани крадци. Вие ни правите безпомощни в собствените ни домове и повярвайте, това си е нападение. Това е нападение срещу моето семейство, нападение срещу конституцията, нападение срещу мен.
Тази реч му заслужи искрени аплодисменти и няколко дружески потупвания по гърба.
— Добре му го каза — извика някой.
— Вие сте?… — попита Бреланд.
— Лари Дилард. Можете да кажете на псетата си от данъчната служба да ме търсят в Крос Плейнс, Уисконсин.
— Не вярвам в наказването на хора за това, че са изразили мнението си, господин Дилард. Може ли обаче да ви задам няколко въпроса?
Мъжът сви рамене, макар че тази перспектива, кой знае защо, май го караше да се чувства неловко.
— Естествено.
— Добре ли е в момента семейството ви? Надявам се, че всичко е наред?
— Доколкото знам, да. Средното ми дете е тук с мен — синовете ми са вкъщи при жената.
— Добре. Добре — радвам се да го чуя — с искреност, която публиката прие неохотно, рече Бреланд. — Бихте ли ми разказали нещо повече за тези престъпления и за това каква е връзката им с моята политика?