— Принуда и възпиране — каза полковник Харис.
— Да. Човек вдига чук, за да закове пирон. И вдига оръжие, за да накара някого да направи каквото той иска.
— Я чакайте малко — извика една ниска млада жена с дълга права коса. — От вашата уста всичко това звучи адски мрачно и сериозно. Ами спортната стрелба? Ами историята и фолклорът? Ами ловът? Оръжията са за забавление. Има ли някой тук, който да не е изпитал вълнение първия път, когато е стрелял?
— По-голям ми стана първия път, когато улучих нещо, дето го бях нацелил — отвърна някакъв шегобиец. Смехът освободи събралото се напрежение.
— Сега вече сме по-честни, благодаря ви — каза Бреланд. — Вижте, може би ще ми помогнете да разбера нещо. Какво всъщност сте изгубили, че да искате да се върне положението отпреди създаването на Спусъка? Защото от ФБР ми съобщават, че престъпността все пак не нараства…
— Не съм чувал такова нещо — отвърна Дилард. — Напротив, отрепките се сдушват по двама, трима, четирима и повече, влизат с взлом в къщите, ограбват хора пред банкоматите, завличат жени в колите…
— Прав сте — за очевидно удивление на събеседника си призна Бреланд. — „Групова престъпност“ — ето как реши да го нарича ФБР. Наблюдава се увеличаване на груповата престъпност и аз не съм оптимист в това отношение. Не знам какво е решението…
— Какво ще кажете да повикаме на помощ господата Смит и Уесън?
За изненада на Бреланд, полковник Харис намръщено погледна Дилард.
— Истината е, че президентът е прав — каза тя. — Даже да сте въоръжени, можете да се озовете пред дулото на пистолета. А да ви заплашват повече пистолети не е по-добре, отколкото да ви заплашват повече невъоръжени хора — особено защото фактът, че сте въоръжени, им дава основание да стрелят първи.
— По дяволите, полковник, недей да помагаш на тоя фашист — гневно процеди Дилард.
— Не му помагам. Истината си е истина. И като става дума за това… — Тя погледна Бреланд. — Когато миналата година ФБР не публикува по обичайното време предварителната криминална статистика, ние решихме, че знаем причината — те бяха лоши и се мъчеха да ни измамят.
Президентът бавно поклати глава.
— Не. Ако не друго, цифрите са прекалено добри. Въпреки че някои престъпници променят тактиката, окончателните данни би трябвало да показват намаляване на убийствата с четиринайсет процента, на изнасилванията — най-малко с десет, на нападенията — с близо двайсет, на въоръжените грабежи — почти с една трета, главно в търговския сектор…
— Това си е чиста пропаганда! — презрително заяви Дилард.
— Не, това е истината — настоя Бреланд. — И тя ни дава основание да се надяваме, че американците са цивилизовани хора, също като народите на Европа, индустриална Азия и Канада. Това означава, че сме намерили начин да променим правилата и да поставим пречки пред престъпниците — и че някои от тях са изгубили смелостта си. Това означава, че Спусъкът и Неутрализаторът не са допуснали сто хиляди ваши сънародници да станат жертви.
— Тогава защо го пазите в тайна? — попита Харис. — Защо не го съобщавате по медиите?
— Защото наредих на ФБР да не разгласява нищо, докато всички цифри не станат неоспорими. Защото знам, че някои хора ще се усъмнят, и не искам да помогна на никого да се убеди, че цифрите са фалшифицирани.
— Не ви вярвам — гневно се обади един младеж. — Това е голямата лъжа, вашата стратегия за преизбиране — да ни опикаете и да ни кажете, че вали…
— Стига, редник Теръл — остро заповяда Харис. — Това е президентът на Съединените щати. Трябва да проявяваш уважение.
— Уважение ли? О, това е безумно! Не вярвам на ушите си! Да уважавам страхливец и предател? Този човек изтръгна сърцето на Втората поправка, а командирът на караула му се мазни. Повръща ми се!
— Старшина, отведи редник Теръл в кухнята…
— Не, няма нищо. — Бреланд пристъпи напред. — Искам да поговоря с него. Как се казвате?
— Стив Теръл. — Очите на младежа блестяха предизвикателно.
Президентът кимна.
— Вие сте объркали фактите, Стив Теръл. Тази техника дойде от частния сектор, без нито една стотинка от данъците, без нито една дума от Вашингтон. Произвежда я частният сектор. И причината е нещо, което вие не желаете да признаете — че повечето хора не искат да са принудени да носят оръжие, за да оцелеят. Те не искат да живеят така.
— Обзалагам се, че не го искат и повечето притежатели на оръжие — тихо каза някой.
— Сега тези хора имат свое оръжие — продължи Бреланд, — оръжие, което превръща вашия уинчестър в музеен експонат или в най-добрия случай в скъпа тояга. Всичко се променя. Законът за правата не ви е гарантирал вечно техническо превъзходство на бездимния барут.