— Обаче ми гарантира, че ще мога да си запазя оръжието, за да съм в състояние да очистя всеки предател, който се опита да ми го отнеме.
— Затова ли сте тук, господин Теръл? Надявате се на втора възможност, така ли?
— Тук съм, за да защитя конституцията от всички врагове, външни и вътрешни. Вие също би трябвало да го правите.
— Направих го — отвърна Бреланд. — Ако бяхме фашисти, за каквито ни смятате, можехме да използваме тази техника и за една нощ да разоръжим цели градове…
— Ако бяхте патриоти, каквито би трябвало да сте, щяхте да вземете тая техника и да я потопите на дъното на Горното езеро.
— Значи очаквате да разоръжим съседа ви, но не и вас? — попита Бреланд. — Защитавате странен двоен стандарт. За ваше съжаление, Върховният съд не се съгласи с това.
Теръл се намръщи.
— Решението беше купено и продадено от политиците — елитът никога не е искал обикновеният човек да е въоръжен.
— Това е мания за преследване, Стив Теръл — отвърна президентът и отново се обърна към полковник Харис.
— Аз не съм ви разоръжил. Можете да запазите оръжията си, ако решите така. Можете да продължавате да ходите на стрелбищата и в спортните клубове. Ако домът ви е на някое от пустите места по този континент, можете да продължавате да живеете като в Дивия запад. Никой не ви го забранява. Но в селата и градовете ще има все повече места, на които вашите оръжия не са нито необходими, нито желани. И вие ще трябва да вземете решение. — Извън обществото ли ще останете, или ще се присъедините към нас и ще приемете нашите правила? — продължи високо той. — Или ще влезете насила и ще се опитате пак да наложите своите оръжия? Ето какво се питах, когато гледах от онези прозорци — какъв избор ще направите? — Той бавно плъзна поглед по кръга от хора и се помъчи да разчете израженията им в тъмнината. — Когато го направите, предполагам, че повече няма да останете тук.
— Вие няма повече да останете там — извика някой от мрака.
— Може би — съгласи се Бреланд. — И знам, че няма да ви липсвам. Но закъдето и да се запътим оттук нататък, всички ще продължим да живеем в света, който създаваме с решенията си. Можете да го направите свят на индивидуалисти и всеки да се грижи само за себе си. Или да поемете пресметнат риск, да дойдете при нас и да се опитате да създадете общество.
— Колективистични дрънканици.
— Не, това се нарича „съвместна работа“ — каза президентът. — Знам колко много може да се постигне с нея. Съжалявам, че вие не го знаете. Според мен хората не са създадени да живеят сами в страх един от друг. Според мен най-прекрасните ни мигове са били, когато сме се освобождавали от страха и сме се събирали — въпреки че наистина има хищници и някои от нас ще изгубят залога.
— Вие бихте ли го направили?
— Ако се стигне дотам — отвърна Бреланд. — Какво ще постигнем, ако мислим само за себе си? Мислете мащабно. Кант го е наричал „морален императив“: дръж се по такъв начин, че действията ти да могат да служат като универсален закон. Искате ли да живеете в свят, в който десет милиарда души следват вашия пример? Това е истинското изпитание. Това е изборът, който всъщност правим.
— И това е всичко, което дойдох да ви кажа — макар че досега не го знаех. Трябва да сте сигурни, че сте наясно какъв избор правите. — Погледът му срещна очите на полковник Харис и тя напрегнато му се усмихна. — Благодаря, че ме изслушахте. — Тя кимна и президентът се обърна.
Някои от тълпата не искаха да му оставят последната дума и го последваха, като го ругаеха иззад пръстена от агенти от Секретната служба.
Един младеж в бойна униформа не се задоволи да го обстрелва само с думи, се втурна, стиснал в ръка голям камък.
— Да не си мислиш, че си в безопасност? Не си! — извика младежът и хвърли камъка.
Но един от агентите вече бе заел отбранителна позиция, отклони камъка с тоягата си и той се удари в стоманената ограда. В същото време друг агент връхлетя нападателя, удари го в корема и се отдръпна, за да затвори кръга около Бреланд.
И това беше всичко, което видя президентът — бяха го обградили и го бутаха към портала. На алеята го чакаше Чарлз Пот и укорителният му тон не се различаваше много от онзи на хората зад оградата.
— Очакваше се. Напълно. Вие разгневихте стършелите в гнездото им и те ще атакуват. Надявам се, че сте задоволили любопитството си, защото Джон Бърк ще иска да ви метне чувал на главата и да ви заключи в мазето за цял месец.