— Все още смятам, че трябваше да го направя — отвърна Бреланд. — Просто свърши зле. — Но не можеше да се преструва, че нападението не го е обезпокоило. — Слизам долу. Кажи на Джон, че ако иска да ме напляска, утре сутрин ще има такава възможност.
— Ще му предам. И поне тая вечер стойте надалеч от прозорците, става ли?
Но Джон Бърк не разбра намека. Само след половин час той се обади на президента и го помоли за десетминутен разговор.
— Искам да ви покажа нещо, което може да ви помогне да спите по-спокойно.
— Да не сте хванали онова момче?
— Нападателят е арестуван, да.
— Ох!
— Така трябва, господин президент.
Бреланд отстъпи и скоро след това Бърк слезе от асансьора — носеше запаметяващ блок.
— В кабинета ви? — попита той.
— Където кажете.
Агентът го поведе към кабинета, настани се до стенния екран и взе контролната клавиатура. Президентът застана до любимия си работен стол.
— Това е нападението, снимано от шестнайсета камера — каза Бърк, когато на дисплея се появи призрачно тъмен образ. — Наблюдавайте левия горен ъгъл. Ето го нападателя, сега спира и вика — това там е агент Франк Бейнс, той отбива камъка…
— Добър удар — одобрително рече Бреланд.
— Ще му предам. Ще се зарадва, той е фен на „Доджърс“. А сега ето нещо, което не видяхте. Агент Тони Уотърс повали нападателя. Причината, поради която не го задържа, бях аз — бях дал заповед на охраната ви да ви вкарат вътре и после да се занимават с всичко останало. Така че нападателят имаше възможност да стане и да избяга — да получи помощ от приятелчетата си. Сигурен съм, че щяхме да го открием — специалната боя на тоягата преминава през дрехите и се просмуква дълбоко в кожата…
— Чакайте малко… Не казахте ли, че сте го арестували?
— Да. Това е изглед от осемнайсета камера, десетина минути по-късно. Това долу са нашите хора, организират претърсването на парка… ето, горе в средата, това исках да видите.
Бреланд присви очи. От парка се появи група от шестима души — влачеха някого.
— Това ли е нашият човек?
— Да, Дейвид Джоузеф Маркъм.
— Значи хората ви в парка са го заловили?
— Не са имали възможност — отвърна Бърк. — Хванали са го хората от Опълчението — граждански арест. Това тук е командирът на караула, ето го и старшината, и сега го предават на нашия агент.
— Проклет да съм…
— Когато гледах записа, си помислих, че може би са се уплашили да не арестуваме и други и са знаели, че няма да могат да го скрият, затова са го предали. Но после научих от агентите в парка, че младежът продължил да тича към Либърти Авеню, като викал на другите да ни попречат в преследването. Сигурно не е имал толкова много приятели, колкото си е мислил. Хванали го на север от фонтана.
— Изобщо не го очаквах — поклати глава Бреланд. — Изобщо не очаквах помощ от тяхна страна.
Бърк замрази последния кадър.
— Е, може би това обяснява думите на полковник Харис. Не съм сигурен, че ги разбирам.
— Какво искате да кажете?
— Когато предавала Маркъм, тя ви пратила съобщение по агента. — Бърк извади бяла визитна картичка и се втренчи в нея, за да разчете неясния почерк. — Тук пише: „Поемам риска с вас, Кант и обществото — и се надявам това да е нещо повече от красиви думи“. Следва подпис. — Той остави картичката до пулта и погледна президента. — Кой е Кант?
Ала президентът вече не го слушаше. Беше се обърнал и се взираше през прозореца към парка, въпреки че гъстите клони на един клен препречваха гледката му.
— И аз, полковник — промълви Бреланд. — И аз.
Президентът остана сам почти цял час — мислеше за Гроувър Уилман и се опитваше да се успокои след риска, който беше поел с Опълчението на свободата. След като раздразнението му бе изместено от уморено примирение, отиването му в парка му се струваше невероятно безразсъдно.
Но когато се изправи, за да излезе, прибра визитната картичка в джоба си.
Преди това обаче погледът му попадна върху сребърно със стрелка, насочена надясно. До този символ бе изписано името Каръл Уестин Харис, а под него имаше интернетски адрес. Отзад вместо подпис, както беше предположил Бърк, беше нарисуван същият знак.
— По дяволите… Бърк! — извика Бреланд и тръгна към вратата. — Чарли!
Никой не му отговори. Президентът се втурна обратно към стенния екран и седна на стола пред него.
— Глас. Включване. Охрана, първи пост. — В горната дясна четвърт се появи мътен образ на млад морски пехотинец. — Как се казвахте, ефрейтор Маки, нали? — попита той часовия. — Кой е в Белия дом, ефрейтор?
— Можете да получите тази информация на трийсети канал във всеки команден възел, господин президент. Веднага ще ви я пратя.