Хортън нямаше нищо против да го смятат за такъв. Брадата му вече коренно променяше формата на лицето му, а старомодно дългата му коса отблъскваше повечето хора. Непривлекателният образ, той го знаеше, му осигуряваше известно уединение — макар че го зяпаха и се отнасяха към него с предпазливост, хората не проявяваха особено желание да се приближават и да завързват разговор.
Освен това всъщност нямаше друг избор — плащането в брой беше единственият начин да избяга от своята известност. Абсолютно невидим в електронната памет на дигиталните разплащания, които поразително подробно можеха да документират живота на повечето хора, Хортън пътуваше като призрак из северните щати и оставяше колкото може по-малко следи от придвижването си. Вече не използваше никакъв обществен транспорт и хотели — номадската му каравана задоволяваше всичките му потребности, при това много по-дискретно. Понякога минаваха седмици, без да издаде самоличността си, и месеци — без да чуе името си.
Наистина, периодичното теглене на пари за кратко издаваше местонахождението му на всеки, който разполагаше с достъп до банковия архив. Но тези тегления винаги бяха последното нещо, което правеше преди да поеме към ново усамотено място. Хортън оставаше там, докато не нарушаха уединението му или парите му не свършеха, връщаше се в града и почваше наново.
Веднъж го обра крадец — беше забелязал дебелата му пачка банкноти и го бе проследил до гората. На три пъти среща мечки и последния път му се прииска да има пушка, когато тристакилограмовият звяр се хвърли срещу караваната и откъсна резервната гума от задната врата. Вече не си спомняше колко пъти са го гонили горски, макар че откакто си купи двестамилиметров широкоъгълен телескоп това се случваше по-рядко.
Ала нито една от тези опасности не можеше да се сравнява с перспективата да се завърне към предишния си живот. Дори в най-тежките му дни тази възможност не го привличаше и той не мислеше за нея. Караваната се бе превърнала в уютен дом, особено след като сега отново работеше.
Защото телескопът му даваше нещо повече от оправдание. Той му позволяваше да се върне в света на науката, поставяше предизвикателства пред ума му и намираше работа на ръцете му. Хортън все още изучаваше и небето, и уреда, но вече бе започнал да се възползва от ясните и спокойни северни нощи, за да ходи на лов за комети и да брои метеори.
Освен това имаше книгите си — колекция от художествена и научна литература, за която не му беше оставало време — и една акустична китара със стоманени струни, на която така и не се бе научил да свири. Когато човешките гласове започнеха да му липсват, можеше да чуе прогнозата за времето от Нетком 9 и канадския сателит Си Би Ес Запад или да влезе в някой дискусионен клуб. Когато зажадняваше за човешко докосване, винаги можеше да се отбие в някой бардак за шофьори на камиони.
Ако не можеше да твърди, че е напълно щастлив, поне можеше да се утеши с това, че намира достатъчна причина сутрин да става от леглото и достатъчно покой, за да заспива вечер.
После дойде обаждането, което обърна всичко наопаки.
Комуникаторът му все още беше настроен да насочва всички обаждания към войсмейла му и автоматично да пречиства всякаква поща, необозначена като приоритетна. Съвсем малко хора знаеха сегашния му код за приоритетност — Лий, семейството му, Карл Броуиър, счетоводството на „Терабайт“, адвокатът му и личният му библиотекар от Инфо Търсене — и въпреки това той бе изключил алармата. Веднъж на няколко дни, обикновено посред нощ, проверяваше чакащите го съобщения, отговаряше на някои, архивираше други и изтриваше останалите.
Съобщението, обозначено като „ПРАВИТЕЛСТВО НА САЩ/МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ/СПЕШНО: — ДЖ. ХОРТЪН“, беше чакало два дни преди да го види. Пакетът бе двойно шифрован, „Лично“ и „Секретно“. Вътре имаше кратък, но смразяващ войсмейл.
„Доктор Хортън, обажда се агент Кийт Хевънс от отдела за специална защита на Секретната служба. Моля, когато получите това съобщение, незабавно се свържете с мен. Доктор Карл Броуиър е тежко болен и настоява да ви види. Аз ще уредя транспорта ви до секретната клиника, в която се грижим за него.“
Хортън се опита да се обади на Броуиър. Очакваше го лично съобщение.
„Джефри, какъв лош късмет, че когато най-после си решил да ме потърсиш, съм болен. Така е, след като през последните няколко месеца се превърна в пълен отшелник. Налей си чаша вино, ще ти се обадя преди да е свършило.“