Звучеше като доста стар запис и Хортън не вярваше на обещанието на Броуиър. Той пак отвори съобщението от Хевънс и кликна иконката „Секретен разговор“.
— Доктор Хортън. — Хевънс носеше масленозелена тениска и късата му коса бе разрошена. Виждаше се, че е спал. — Слава Богу. Къде сте?
— В Уисконсин.
— Кой е най-близкият град?
— Грандвю.
Агентът присви очи — като че ли гледаше друг дисплей и каза:
— В района на Чекамегън, нали?
— Да.
— Имате ли на разположение кола?
— Да. Каравана.
— Отлично. В Хейуърд има гражданско летище, това е на окръжно шосе двайсет и седем. Можем да пратим някой да ви вземе след два часа. Ще ви се представят с паролата „Кандиланд“.
— Като играта ли?
— Да.
— Ще чакам там.
— Доктор Хортън, залогът е огромен — като оставим настрани личните съображения, за държавната сигурност е изключително важно да дойдете при доктор Броуиър. Настоятелно ви съветвам да се опитате да не привличате внимание към себе си, докато сте там. Не използвайте комуникационни средства — стойте в колата си, докато се свържат с вас. Ще отговорим на всичките ви въпроси след два часа.
Инсценировката беше съвършена. Тревога замъгляваше мислите на Джефри Хортън и дори не му хрумна да се усъмни в автентичността на съобщението. Въпреки че самият Броуиър не бе споменавал за това, от писмата на Лий Хортън знаеше, че възрастният учен страда от сърце и че след успешните тестове на неутрализатора „Вашингтон го погълнал“.
Ето защо нито новината, нито източникът й задействаха някакви предупредителни сигнали, особено защото всички системи за сигурност се държаха точно както се очакваше. Няколко минути след изгрев-слънце един тъмносин бус зави в паркинга на летището. Когато от него слязоха двама мъже с военна подстрижка и предпазливи погледи, Хортън изпита облекчение.
— Добро утро, доктор Хортън — каза по-възрастният от двамата и се наведе към частично спуснатия преден ляв прозорец. — Ние ще ви придружим до Кандиланд. Можете да ме наричате Джордж.
В този момент Хортън изпита първото си и единствено колебание.
— Очаквах хеликоптер или нещо подобно.
— На път е. В Грисъм няма нищо подходящо за тази писта, така че ще трябва да отидем чак в Скот, за да се качим на С-2. Успели сте да изберете щат, в който нямаме много ресурси.
— Съжалявам.
— Е, нищо. Готов ли сте да тръгваме?
Хортън потупа сака на дясната седалка.
— Не ми трябва нищо повече.
— Чудесно. — Джордж посочи спътника си. — Това е агент Лумис — той и още един колега ще закарат колата ви в Кандиланд, за да можете после да си я вземете. Ако дойдете с мен, двамата ще могат да потеглят — чака ги дълъг път.
— Разбира се — отвърна Хортън, слезе със сака в ръка и подаде ключовете на Лумис. — Документите са в джоба на вратата. А, и внимавайте, ръчната спирачка лепи.
— Ще внимаваме — каза Лумис и кимна — по-скоро на другия агент, отколкото на Джефри — и седна зад волана.
Хортън безкрайно щеше да повтаря следващите няколко секунди в ума си. Докато той крачеше към буса, Лумис подкара караваната на задна, сякаш се канеше да потегли. Ала в последния момент удари спирачки, спря зад втората кола и я скри от пътя.
— Побързай, докторе, имаме компания — каза Джордж, хвана Хортън и го бутна напред. Джефри не се възпротиви — помисли си, че агентите го пазят. Вратата се отвори, две ръце се протегнаха към него и го вмъкнаха вътре. Легнал по гръб на пода, Хортън вдигна глава и видя мъжа, който се беше представил като Кийт Хевънс.
— Промяна на плановете, докторе — рече той и пръсна горчив на вкус аерозол в лицето му.
Хортън потъна в мрак и тишина.
Сетивата на Джефри Хортън се връщаха едно по едно. Отначало онова, което му казваха, само го объркваше. Дори когато информацията стана толкова настойчива, че трябваше да я приеме за истина, смаяният му ум не можеше да я подреди.
Като че ли нямаше крайници. Носеше се постоянен рев, нарушаван от скърцане и тропане. Нещо го подхвърляше в ограничено пространство с твърди неравни повърхности. Миришеше на отработено масло и мухъл. Беше тъмно, но навън имаше светлина. Чуваха се гласове, ала думите бяха неразбираеми.
После се разнесе звук, който познаваше — отваряне и затваряне на автомобилни врати.
И нещо, което не бе точно тишина, но можеше да мине за такава след шума до този момент.
Отново автомобилни врати, този път по-близо.
Внезапна светлина, ослепително силна. Някой дръпна одеялото, с което беше завит.