— Но похитителите със сигурност го знаят, нали? — попита Бреланд.
— Възможно е. Знаели са достатъчно, за да намерят адреса и приоритетните кодове на Хортън и да имитират секретна връзка на министерството на отбраната. Ето го истинския проблем с националната сигурност — похитителите са получили помощ от комуникационната мрежа на Пентагона. Това е достатъчно основание за безпокойство.
— Заплахата за живота на доктор Хортън е достатъчно основание за безпокойство — остро каза президентът. — Може да не са го отвлекли за информация. Не са малко хората, които искат да му отмъстят.
— Ако искаха отмъщение, щяха да го убият и да оставят трупа така, че да го намерят — възрази Пот.
— Искаш да кажеш, че този случай не е такъв? Какви са другите възможности?
— Военното разузнаване може да поеме следствието на основание на проникването в системата на министерството на отбраната. Същото се отнася за ЦРУ, ако се престорим, че смятаме врага за външен.
— Ако се отнасяше за брат ви или за сина ви и първата ви мисъл беше да го откриете и да го спасите…
Пот и Хилгър се спогледаха.
— Първо ще запазя всичко в тайна, за да не подплаша похитителите — каза директорът на ВРУ. — Никаква публичност, пълна поверителност в рамките на разузнаването и правоохранителните органи. Предлагам спецчаст тринайсет — контратерористичната група на обединеното командване на спецчастите. Свързваме ги с военното разузнаване, ЦРУ, Националната разузнавателна служба, НУС и им даваме водещата роля. Има голяма вероятност вече да разполагат със списък на заподозрените.
— Как трябва да се организира тази операция?
— Може да я координира генерал Степак — предложи Пот. — Освен ЦРУ всички, които искаме да участват, и без това са му подчинени.
— Добре. Ако трябва да подпиша нещо, давайте.
— За това ще се погрижим по-късно — отвърна шефът на кабинета.
— Имам един въпрос… — започна Хилгър.
— Да?
— Доктор Броуиър. Да го уведомим ли? Да замесваме ли хората от „Терабайт“?
— Къде е сега доктор Броуиър? — попита Бреланд.
— В Мериланд при Арън Голдстийн. Работи в неговото имение. Като се има предвид състоянието му, изобщо не трябва да се напряга — би трябвало да е в болница. Но не дава и дума да се изрече. — Хилгър се усмихна криво. — Затова господин Голдстийн превърна две стаи в единия край на имението си в полева болница с денонощен пълен персонал на спешно отделение — включително кардиолог. Според последната ми информация доктор Броуиър още не знаел за това, нито пък, че в леглото му са инсталирани всевъзможни биомонитори.
— Мисля, че е редно да знае за Хортън — каза президентът.
— Какъв смисъл има? — попита Пот. — Можем да му кажем след като всичко свърши — и да му спестим напрежението.
Бреланд, изглежда, не бе доволен от това решение, но не възрази.
— Май ще е най-добре да събудим генерал Степак.
Изгревът даде възможност на Джефри Хортън за пръв път да види килията си. Вече я бе проучил с ръце, но само очите му можеха да я направят действителна.
Меката слънчева светлина разкри три амбразури, които изпълняваха и ролята на отдушници, и голям колкото юмрук отвор на тавана.
Стените под стоманения конус на покрива бяха от пръст, от която стърчаха отсечени с лопати корени. Бункер 6 беше толкова дълбок, че през амбразурите можеше да стреля изправен човек и широчината му позволяваше на пода да се свие четири-пет членно семейство.
Присъствието на бункерите в жилищната площ на лагера говореше много на Хортън за възгледите на обитателите му. Уилкинс и неговата армия бяха съвсем наясно, че ако ги открият, ще ги нападнат със смъртоносна сила. Джефри се съмняваше, че виждат алтернатива. И ако ги атакуваха, не можеше да става и дума да се предадат — бяха готови да пратят семействата си в бункерите и да се съпротивляват до последен дъх.
Такива бяха правилата на борбата, за която се бяха приготвили. Те вече воюваха — срещу света, от който се бяха отказали.
Хортън разбираше, че има само две възможности — или да се присъедини към революцията, или да се върне в света. И ако сбъркаше в избора си, щеше да плати ужасна цена.
Дойдоха да го вземат рано и му позволиха да използва не само тоалетната, но и душа преди да го заведат да закуси с последната порция бъркани яйца с кайма, остъргана от дъното на огромен тиган. Това беше първата храна, която слагаше в уста от два дни — или бяха три? Той й се нахвърли, без изобщо да усеща какво поглъща, като промиваше хапките с бутилирана вода, докато накрая почувства свития си стомах неприятно пълен.
Жените и децата, които довършваха закуската си наблизо, тихо разговаряха и това го накара остро да почувства положението си на външен човек.