— Амин и слава на Господ — отекна викът.
Хортън неволно потръпна и настръхна, въпреки че беше топло. Докато се изправяше и тръгваше към вратата, почти не чуваше приятелските думи, които му отправяха. Навън потърси Шрайър, хвана го за ръка и го дръпна настрани от жената, с която разговаряше.
— Хрумна ми нещо — каза Джефри. — Кодът трябва да е един и същ в двете устройства. Може ли просто да направим сравнение с неутрализатора, като използваме аномалиите, които открихме в спусъка? Така няма да се налага да проверяваме базовия код на неутрализатора.
— Но командата може да е част от базовия код.
— Не е — твърдо отвърна Хортън. — Базовият код е кодът на моята лаборатория. Ако изобщо го има, това нещо е било прибавено по-късно.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — каза Джефри. — Хайде, остават два часа, докато изключат осветлението.
Откакто Роланд Степак бе заменил пилотската кабина с бюро, бяха минали повече от двадесет години, но генералът не беше изгубил едно основно умение на бойния пилот — „бързия сън“, способността дълбоко да се унасяш винаги и за толкова време, за колкото имаш възможност. Четиричасовата му дрямка в една от малките стаички до командната зала бе достатъчна, за да го освежи, а горещият душ му помогна да се избави от умората в крайниците.
Докато спеше, беше предал контрола на операцията на един подполковник от военното разузнаване, затова се изненада, когато завари на мястото му Мортън Денби от ЦРУ.
— Постигнахме известен успех, господин генерал — открихме вашия предател в комуникационния център на министерството на отбраната — каза Денби и стана, за да му отстъпи стола.
— Там ли отиде подполковник Бригс?
Денби кимна и седна на съседния стол.
— Предателят е от техните хора — волнонаемен техник към свързочния корпус. Дейвид Люк Уикстръм, трийсет и четири годишен. Изглежда, е успял да проникне в секретните адреси на няколко души от ръководството на „Терабайт“ и е качил пренасочващ филтър в сателитната мрежа.
— Трябваше да ме събудите — каза Степак. — Къде е сега този Уикстръм?
— Това е въпросът — нямаше смисъл да ви будим. Уикстръм е офейкал. Може да се е уплашил, когато са засекли вируса и са започнали да изключват сателитите, за да го унищожат. Вчера си е взел отпуска по болест и снощи блокът му е изгорял в пожар, предизвикан от неговия апартамент.
— Мога и сам да се досетя — военна сигнална ракета с брояч.
— Така изглежда — потвърди Денби. — Хората от военното разузнаване са там и ровят сред останките. Момчетата от ФБР проверяват миналото му и се опитват да компенсират това, че са му дали разрешение да постъпи на работа в армията. — Той се подсмихна и поклати глава. — Хладнокръвна работа, господин генерал — в пожара са загинали три деца, шест семейства остават без покрив.
— Някакви следи от Уикстръм?
— Нищо. Лично аз смятам, че няма да отиде там, където крият Хортън.
— Прав сте — съгласи се Степак и намръщено се отпусна на стола си. — Но ще поддържа връзка с тях — и вече ги е предупредил, че ги търсим. А това не е добре за Джефри Хортън.
25.
Няма лош мир
„Няма добра война, нито лош мир.“
Беше късно утро и лекият дъжд, който валеше от разсъмване, най-после проби гъстите клони на дърветата и започна да трополи по металния покрив. Звукът играеше по нервите на Джефри Хортън, вече опънати от натрупалия се стрес на пленничеството му.
— Нищо — каза той и се отдръпна от масата. — Тук няма нищо. Нали така? И ти не видя нищо, нали?
— Нямаше съответствия… — започна Шрайър.
— Очаквам да го кажеш на Уилкинс.
— Но това не значи, че няма нищо. Кодът на неутрализатора може да е друг. Може и ти да грешиш и да е скрит в базовия код.
— А може и да лъжа.
— Може и да лъжеш — съгласи се Шрайър. — Но мисля, че си прекалено умен да лъжеш за нещо, когато има вероятност да те хванат. Мисля, че си прекалено умен и да ни подценяваш.
— Аз не съм ви враг — поклати глава Хортън. — Просто искам да се върна към собствения си живот. Но ако Уилкинс ме принуди да избирам, може да ме превърне в противник.
Техникът не отговори.
Джефри въздъхна.
— А сега?
— Продължавай да търсиш. Кой знае колко допълнения има в тази система? Сякаш се ровим в кофа с боклук.
Хортън премести стола си напред и уморено каза:
— Фокус-мокус…
След един час полковник Робърт Уилкинс отвори вратата на бараката, застана на прага и лаконично нареди: