— Слушам, полковник. — Мъжът вдигна една от плоскостите и отдолу се показа тунел. Той се вмъкна в отвора с отработени движения и скоро се върна с цилиндър, дълъг около педя и с диаметър на топка за тенис.
— А сега един аерозол от трети — нареди полковникът, взе цилиндъра и се приближи до Хортън. — Виждаш ли, докторе, ние сме страшно добри с тия оръжия и винаги улучваме онова, в което се прицелим. Но ако успееш да ни отнемеш оръжията, хич и не си мисли, че си ни разоръжил. Защото може би си забравил, че бензинът е чудесен експлозив и може да се намери почти навсякъде. — Стражът отново се появи, понесъл нещо, което приличаше на малка бутилка със сгъстен газ. — И когато дойде време да започнем да убиваме предателите по-бързо, отколкото с ножове и гароти, е, Господ ще ни помогне.
Той вдигна масленозеления цилиндър пред лицето на Джефри, така че той да прочете думите и цифрите, написани отстрани. Стражът до него направи същото с бутилката.
— Какво е това? — попита Хортън.
— Химическите оръжия и биологическите аерозоли не се нуждаят от конвенционални експлозиви, доктор Хортън — с триумфално самодоволство отвърна Уилкинс. — Какво мислиш за това?
Джефри бавно вдигна поглед към лицето на полковника и тихо каза:
— Това означава, че работата ми е останала недовършена — и колкото по-скоро се върна към нея, толкова по-добре.
— Разкарайте тоя парцал от очите ми — викна Уилкинс и ледената злоба на душата му най-после се прояви в струящата от очите му омраза. — Хвърлете го обратно в клетката му — веднага, преди да съм му изтръгнал сърцето.
— Слушам!
Безцеремонно измъкнаха Хортън от бараката. Гласът на полковника го последва — с всяка следваща дума ставаше все по-висок.
— Хубаво си помисли! Мисли дълго и внимателно, скапан гениален президентски юнако. Ти ще избереш кои оръжия да използваме — ония на стената или другите в дупката! Ти, Джефри Хортън, ти ще решиш колко души да убием и колко грозна да е смъртта им. Помисли за това, докторе — помисли за това!
Ала докато го хвърляха в бункера и затваряха капака над главата му, единствената мисъл на Хортън бе: „Разкрих те, най-после те разкрих и вече знам кой си всъщност…“
Арън Голдстийн гледаше как електрическият локомотив спира на Броуд Стрийт Стейшън. Теглеше шест лилаво-бели пътнически вагона — влакът в 08:40 от Нюарк.
На дисплея пред него се виждаше изгледът от малката камера в миниатюрния локомотив. Тъй като няколко минути щеше да остане на гарата, докато разтоварят пощата, той превключи на близкия товарен влак. По пътя му имаше два тунела и част от Зоопарка — любимите му сектори от макета, които го разсейваха от мрачните мисли.
Ала преди товарният влак да стигне до първия тунел, Голдстийн бе обезпокоен в светилището си от една от медицинските сестри, облечени като прислужнички, за да могат лично да наблюдават своя пациент.
— Господин Голдстийн, доктор Броуиър иска да ви види.
— Благодаря — отвърна Арън и започна да изключва влаковете. — Той в работната си стая ли е?
— Не, още е в леглото.
Тази информация го накара да побърза.
— Каза ли нещо друго?
— Само, че бил уморен. Не хапна почти нищо от закуската си.
— Тогава да повикаме доктор Хъбс — каза Голдстийн. — Достатъчно дълго играхме по свирката на тоя стар мърморко.
— Ще отида да го доведа.
Голдстийн завари Броуиър да лежи повдигнат на планина от възглавници. Дигиталното му бюро бе оставено недокоснато върху завивките. Очите му бяха насочени към източния прозорец, но погледът му блуждаеше.
— Какво ти става тази сутрин, Карл? — попита Голдстийн. — Да не би снощи да си пийнал повечко вино?
— А, Арън. Какво питаш? А, за храната. Не, не обвинявам готвачките ти. — Усилието, положено за едва доловимата усмивка и тези няколко думи, го накара да се задъха и да се закашля. — Не съм добре, но нямам енергия, за да се безпокоя. Ако бях по-млад, щях да си помисля, че съм хванал някакъв грип. Разбира се, в моето състояние грипът със сигурност ще ме убие също толкова лесно, колкото и всичко друго.
— Помолих доктор Хъбс да дойде и да те прегледа — отвърна Голдстийн. — Очаквам да се държиш добре.
— Вещерски пенкилери — презрително рече Броуиър.
— Няма противоотрова за ентропията, Арън.
— Може би. Но не е зле един добър диагностик от време на време да те преглежда.
— Вече знам всичко, което може да ми каже, и то няма никакво значение — отвърна старият учен. — Но ще му позволя да ме помъчи малко, ако това означава, че можем да поговорим за нещо друго.