— Разбира се, Карл. — Голдстийн седна на леглото. — Работиш ли? — И кимна към дигиталното бюро.
— Опитвах се да пиша писмо — отвърна Броуиър. — Къде беше снощи? Чух хеликоптера.
— Във Вашингтон. Поредната досадна среща.
— Срещи — да, благодаря ти, сега си спомням какво исках да кажа. Арън…
— Да, Карл?
— Не превръщай Джефри в администратор. И не му го позволявай. Намери някой друг да пише писмата и да ходи по срещи. Той трябва да е в лабораторията. Шумът не бива да заглушава гласа му.
— Добре, Карл.
— Това му е проблемът. Затова си отиде, нали разбираш. Искам да знам, че ще оставиш вратата отворена, за да може да се върне.
— Разбира се. Само че… — Голдстийн въздъхна. — Карл, на оная среща снощи… не биваше да ти казвам, но не знам как очакват да го скрия от теб. Въпреки че може би затова досега не казаха и на мен.
— Стига си дрънкал глупости, Арън, че докато свършиш, може и да ме няма.
— Карл, Джефри е изчезнал. Преди седмица са го отвлекли — смятат, че е някаква американска терористична група.
Единствената забележима реакция от страна на Броуиър бе скачащият му из стаята поглед.
— Няма нищо — каза той.
— Една седмица е много време за отвличане — поклати глава Голдстийн. — Правят всичко възможно, но… Карл, ФБР не храни голяма надежда.
— Джефри ще се оправи.
— Разбира се, всички го искаме — каза Арън. — Просто си мислех, че може би не е зле да обсъдим какво да правим с „Терабайт“, ако поради някаква причина Джефри не се завърне.
— Губене на време и енергия — нещо, към което в момента съм много чувствителен. Той ще се върне, Арън — настоя Броуиър. — Джефри знае къде му е мястото. — После се отпусна на възглавниците, почти сякаш се опитваше да се скрие под тях. — Твоят доктор пристигна.
Голдстийн се обърна и видя доктор Хъбс на прага.
— Даваш ли ми дума, Арън? — попита Броуиър.
— Да, Карл.
— Тогава елате, докторе, и не се бавете. Вие сте последното обещание, което трябва да изпълня.
Джефри Хортън остана в зловонната тясна яма на бункера повече от цяло денонощие. Никой не дойде да го заведе до тоалетната. Никой не му донесе храна и вода. Никой не отвори металния капак, за да пропусне вътре малко светлина и въздух.
Той използва това време по възможно най-добрия начин: един час след като го върнаха в бункера, започна да копае тунел в стената.
Единственият инструмент, с който разполагаше, беше висока до глезена му туристическа обувка. По време на изпитателния срок му бяха върнали обувките — без връзки, разбира се. И докато го влачеха насам-натам, някак си бе успял да запази дясната.
След като видя тунелите в оръжейната, Хортън се зачуди дали всички сгради в лагера са свързани с подземни проходи, дори бункерите — особено бункерите. Но вместо да търси тунел, който може и да не съществуваше, той избра най-бързия и кратък път за бягство — да изкопае дупка под ръба на стоманения покрив. Започна точно под конуса, където най-трудно щяха да го видят отвън, като изхвърляше пръстта по дъното на ямата и я отъпкваше с босите си крака.
Пръстта бе плътна като глина. Скоро се оказа, че обувката е по-подходяща за стъргане, отколкото за копане, но не особено подходяща. Грайферите се запълваха и му отнемаше много време да ги чисти с пръсти. Накрая се отказа да го прави, защото откри, че ръбът на тока му дава най-добра опора и постига най-добри резултати.
Единственото предимство на обувката бе, че колкото и бързо и усилено да копаеше, тя не издаваше никакъв шум — дори когато случайно удари самия метален покрив. Ала той скоро установи, че покривът не достига само до равнището на земята — той беше поставен върху стоманен цилиндър, който продължаваше под повърхността.
Това не го спря. Той започна да чегърта стената, докато не откри ръба на цилиндъра. После пак започна да копае настрани. Дупката постепенно се превръщаше в нещо, което можеше да претендира за името „тунел“. Джефри работи до изнемога, почина си, колкото дишането му да се успокои, и продължи.
Когато стигна до корените, в женската спалня вече пееха химни. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-дебели и гъсти ставаха корените, докато накрая вече не можеше да ги къса с разранените си пръсти. Като се опитваше да не мисли за напразното усилие, той се прехвърли в друга част на стената и започна наново.
Когато утринната светлина проникна през отдушниците, тунелът бе почти наполовина колкото ръста му — малко повече от половината разстояние до повърхността. Не беше достатъчно. Джефри седна на върха на могилата прясно изкопана пръст, изтощен и отчаян — очакваше всеки момент да разкрият опита му за бягство.