Ала те не дойдоха. И когато със закъснение осъзна, че моментът още не е преминал, той с удвоена енергия атакува тунела. Обувката отдавна бе станала безполезна — свит в тясното пространство, Хортън дращеше и ровеше спечената пръст с голи ръце, ноктите му бяха изпочупени и от пръстите му течеше кръв. Кал покриваше лицето и косата му и го задушаваше. Ала той не спря, докато пръстите му не стигнаха до външния ръб на коничния покрив — и разбра, че от повърхността го отделят само няколко сантиметра, които можеше да разчисти за минути.
После дойде време да вземе решение — дали да рискува с бягство през деня, или да изчака до падането на мрака.
Ако оставянето му без надзор се дължеше само на гнева на Уилкинс, похитителите му всеки момент можеха да се появят. Но ако се опитваха да го пречупят, най-вероятно щяха да го държат сам няколко дни.
Хортън заложи на втората възможност и реши да изчака.
И сбърка. Дойдоха точно преди вечеря.
Когато стражите блъснаха Хортън на пейката, полковник Робърт Уилкинс посочи мръсните му дрехи й попита:
— Какво е това?
— Опитал се е да прокопае тунел от бункера.
Командирът на Народната армия за справедливост неодобрително цъкна с език и поклати глава.
— Наистина, докторе, трябваше да си по-разумен…
Без да откъсва поглед от очите на Уилкинс, Хортън внезапно осъзна, че опитът му за бягство не е нищо ново за терориста.
— Значи имате камера в бункера.
— Така ще да е.
— Просто си искал да си помисля, че ще успея, за да ме спреш…
— Докторе, единствената причина да те заключвам е, че не искам да пострадаш. Честно казано, ти си единствената заплаха за себе си. И ако случайно се отдалечиш, без да кажеш на никого, има голяма вероятност да те застрелят. Някога стреляли ли са по теб, докторе? Някога виждал ли си някой убит с куршум на НАТО, изстрелян от автомат?
— Не — тихо отвърна Хортън.
— Е, надявам се да послушаш съвета ми — определено трябва да го избягваш. — Уилкинс погледна тримата мъже, които стояха наблизо. — Готов ли си, Франк?
— Да, полковник.
— Тогава давай — каза той и потупа мястото до себе си.
Шрайър се приближи и остави на пейката комуникатор „Силестиъл“ 3000 и батерия. Ръбът на пластмасовата кутия беше ожулен — беше комуникаторът на Хортън.
— Благодаря — каза полковникът. — Би ли казал на доктор Хортън какво си направил с неговия комуникатор?
— Извадих модула на глобалната навигационна система и поставих на негово място фалшив. Така системната диагностика не усеща разликата и няма да прати съобщение за повреда на доставчика.
— Същото си направил и с нашите комуникатори, нали?
— Да. Нищо специално. Отнема повече време да го занесеш на масата, отколкото да свършиш работата. Но не забравяй, вече нямаме помощници отгоре — ако им дадем достатъчно време, те пак могат да установят откъде се обаждаме.
Уилкинс кимна.
— Засега това е всичко, Франк. — Той отново насочи вниманието си към Хортън. — Хората не мислят за това, че всеки път, щом използват комуникатора си, уведомяват правителството къде се намират — само защото преди двайсет и пет години някаква тъпа кучка с мобифон се изгубила в снежна буря и едва не умряла. Всеки път, щом се случи нещо лошо, можеш да си сигурен, че на някой либерал ще му хрумне как само срещу съвсем мъничко от нашата свобода можем да предотвратим такива ужасни трагедии. Аз лично имам философско възражение срещу това да съобщавам местонахождението си на някой, който може да проявява интерес. Предполагам, че ме разбираш.
— Разбирам защо тъкмо ти не искаш да научават местонахождението ти.
— Надявам се, че не се сърдиш за думи, изречени от гняв, докторе — особено след като накарах момчетата да те доведат тук в знак на любезност.
— Любезност ли?
— Точно така. Преди малко ми съобщиха, че доктор Карл Броуиър е починал…
— Това е добро начало — подсмихна се един от стражите.
— Я стига, Майкъл, не бъди груб — каза Уилкинс. — Доктор Хортън и доктор Броуиър са били приятели…
— Защо да ти вярвам? — попита Джефри. — Ти ме излъга преди, за да постигнеш каквото искаш.
— Очаквах, че ще проявиш известна доза скептицизъм. — Уилкинс взе комуникатора и пъхна батерията в гнездото. — Затова ще ти позволя да се обадиш на президента и да го чуеш лично от него. И докато е на телефона, и аз искам да му кажа няколко думи. — Небрежно стиснал устройството в дясната си ръка, той го протегна на Хортън.
Джефри не помръдна.
— Фактът, че ти искаш да го направя, е достатъчен, за да откажа.