Когато кратката битка вече свършваше, Уилкинс и Хортън за миг останаха сами насред хаоса — единият със смаяно, а другият с възторжено изражение. Очите им се срещнаха и в този момент двамата си спомниха за неща, които бяха забравили.
После Джефри се хвърли към полковника. Атаката му бе отклонена с лекота и Уилкинс направи обидата още по-тежка, като престана да му обръща внимание. Докато Хортън лежеше задъхан на земята, командирът на Народната армия за справедливост се затича към дърветата.
— Спрете го! — изхриптя Джефри.
Никой не го забеляза. Той се надигна на четири крака и отново опита.
— Моля ви… чуйте ме… не оставяйте този човек да стигне до оръжейната! Там има химическо оръжие! Спрете го!
Сега гласът му прозвуча по-високо, ала нямаше кой да му отговори. Единственият командос в радиус от двадесет и пет метра водеше поне десетина пленници.
Хортън грабна една от зарязаните на земята лопати, с мъка се изправи и тръгна след Уилкинс. Все още дишаше тежко и знаеше, че няма шанс да настигне бързоногия полковник. Но нямаше представа какво друго да направи. В сгъстяващия се мрак се препъваше в корени и камъни и преди да направи и двадесет крачки се просна по очи. Стана и продължи напред, без изобщо да забелязва, че острието на лопатата е срязало ръката му.
Упоритостта му най-после привлече внимание. Изневиделица се появиха двама командоси и единият го събори с тоягата си, а другият изби лопатата от ръцете му. Джефри тежко падна.
— По спокойно, вашата война свърши…
— В тази барака има химически и биологически оръжия — задъхано каза Хортън. — Ако вратата е отключена, значи терористите вече са вътре…
Единият командос освети лицето му с фенерче и викна:
— Това е заложникът! Това е доктор Хортън.
— Остани с него. Аз влизам вътре — отвърна другият и се втурна към бараката.
— Ще повикам подкрепление, Язовец — каза първият и включи ларингофона си. — Глиган до Горския господар — пакетът е в ръцете ми, повтарям, пакетът е в ръцете ми. Имаме необезвредена сграда, северозападен сектор, вероятност за химическо оръжие.
— Идваме, Глиган. Изкарай пакета оттам.
— За теб става дума, докторе — поясни командосът. — Можеш ли да ходиш? Извинявай, че те съборих — не знаех, че си ти.
— Мога — отвърна Хортън. — Но виж, оръжейната е по-важна от мен…
— Язовец е морски пехотинец, докторе. Той ще се оправи.
Множеството портативни прожектори бяха превърнали нощта в ден. Командирът на спецчастта погледна Хортън, накара го да седне и повика санитар. Санитарят на свой ред го погледна и повика носилка.
— Аз съм капитан Сандецки от спецчаст тринайсет, придадена към шестстотин четирийсет и първа тактическа бригада — каза командирът, като приклекна и протегна ръка. — Изглеждате ужасно, докторе. Много съжаляваме, че не бяхме по-бързи, за да ви спестим тези преживявания. Но вече всичко свърши и мога да ви кажа, че вашите приятели на Изток страшно ще се зарадват, че сте добре.
— Как ме открихте?
— Получихме сигнал от допълнителния локатор, който Военното разузнавателно управление беше монтирало в комуникатора ви. После един „Глобъл Хоук“ от Майнът засече лагера и до нашето идване постави района под радарно и инфрачервено наблюдение.
— Къде все пак се намираме, капитане? Къде съм, по дяволите?
— Най-близкият град е Бабит, Минесота — на деветдесет километра и на сто години северно от Дълът.
Трябваше му време, за да смели информацията.
— Можете ли да ми уредите транспорт до Колумбия, Южна Каролина?
— Естествено, стига да не възразявате срещу маршрута, който включва отбиване в най-близката военна болница и хотелски апартамент във Вашингтон. Някои хора нямат търпение да ви видят.
— Просто искам да се прибера вкъщи.
Сандецки разбиращо се усмихна.
— Значи имате семейство в Колумбия, така ли?
— Да не говорим за това. Поне засега — отвърна Хортън, отпусна се по гръб и затвори очи. — Като че ли успях така да пръсна парчетата от живота си, че вече не съм сигурен къде е домът ми. Но може би ще успея да ги събера, ако получа втори шанс. — Той изсумтя и прибави: — Не съм убеден, че го заслужавам.
— По дяволите, докторе, кой го заслужава? Но ми се струва, че всички се опитваме да направим същото, да използваме втория шанс. — Сандецки го потупа по ръката. — Вие и вашите приятели ни дадохте този шанс. Ако има справедливост — а днес съм готов да призная, че може би има — вие също ще получите.