Пицата бързо изчезна, както и една голяма бутилка вино, която Тейър извади от малкия хладилник.
— Благодаря — каза Грийн. — Беше чудесно — наистина. Утре сутрин ще трябва да направя няколко обиколки на оградата.
— Можеш да го направиш сега — тъкмо ще се поупражняваш в нощен лов на момичета.
— Много си любезна — отвърна той и потупа кушетката, на която седеше. — Май че е по-добре да я преместим, за да мога любезно да те оставя сама.
— А може би ще е по-добре просто да я оставим на мястото й.
Грийн въпросително наклони глава и зачака обяснението й.
— Не ми е чак толкова лесно да спя тук — привидно засрамена от това признание, рече Лий. — Днес се замислих за това — и предпочитам да си тук, за да знам какво правиш, отколкото да си някъде навън посред нощ. Ако нямаш нищо против, разбира се.
Той сви рамене.
— Нямам, естествено. Освен ако не спиш на светната лампа, нямаш някаква неестествена връзка с котарака си или нещо от тоя род.
— Не — засмя се Лий. — Разбира се, може да променя решението си, когато установя какви странни шумове издаваш посред нощ.
— Много съм послушен, никога не хъркам и съм научил паяците си да не лаят.
— Мъж мечта — каза тя. — Ами да опитаме тогава.
Последваха няколко неловки минути, докато се готвеха за лягане. Лий се сепна, когато Гордън, привидно без да обръща внимание на присъствието й, събу белите си боксерки и се пъхна в разкопчания си спален чувал. След няколко минути, когато тя се върна от банята, Гордън установи, че проявява необяснимо любопитство към дългата до коленете й нощница.
Мракът изпълни и двамата с облекчение, ала и двамата продължиха да усещат присъствието на другия. Тишината някак си им се струваше многозначителна, като че ли с нетърпение очакваше да я нарушат, сякаш осъзнаваше нещо повече от тях. Грийн се бореше с изкушението да прочете още нещо в подтекста на колебливата покана на Лий.
„Винаги съм си казвал, че причината е просто съвместната ни работа, че това само ще усложни нещата. Но тук става въпрос за нещо повече от краткотрайна връзка и не знам дали съм способен на това.“
Кабинетът нямаше прозорци и Гордън едва различаваше очертанията на Лий на фона на отсрещната стена. Но я чуваше да се върти, да си намества възглавницата, да въздиша. „За какво си мислиш? Очакваше ли нещо друго? Разочарована ли си, или си облекчена?“
Той въздъхна и веднага му се прииска да не го е правил, защото въздишката му сякаш прозвуча прекалено високо и многозначително в тъмнината, нещо като покана. И тъй като бе положил началото и се боеше, че тя ще се възползва от това, а знаеше, че има въпроси, които не е в състояние да отклони, просто нямаше как да не наруши тишината.
— Лий?
— Мммм?
— Искам да те питам нещо…
— Да?
— Наистина ли смяташ бебетата за сладки?
— Защо питаш?
— Просто ме интересуват разликите между мъжете и жените. Нали знаеш, нямам сестри. Само двама по-големи братя. Шон не иска деца. А малката щерка на Брандън постоянно реве и доколкото мога да кажа, той вече не вижда в нея нищо сладко.
— И каква полза ще имаш от отговора ми?
— Само се чудех дали тая работа с бебетата е универсална, дали стереотипът не е малко колосан. Дали всички жени искат деца, даже жените, които не са омъжени и имат успешна кариера.
— Аха, разбирам. Това е от ония разговори като между нови съквартиранти.
— Точно така.
Отговорът й се забави малко.
— Ти май вече вярваш в стереотипа, иначе нямаше да зададеш този въпрос.
— Убеден съм, че жените и мъжете са създадени по различен тертип, ако искаш да кажеш това.
— Например?
— Никога не съм виждал мъже, скупчени около бебешка количка. Брандън нарича Моли своето „бебе магнит“. Затова няма нищо против да я води на разходка.
— Брат ти сигурно е голям чаровник.
— Е, той е само на двайсет и шест. Още няколко години няма да му дойде умът.
— Това какво ти говори? — засмя се Лий.
— За опасност.
Тя пак се засмя.
— Разкажи ми за майка си. Щом нямаш сестри…
— Според мен майчинството беше истинското й призвание и тя го знаеше. Остана вкъщи, докато и най-малкият не влезе в гимназията. По едно време дори изпитвах угризения. И тя ми каза, че не й пречим да прави нещо, което иска, защото на света нямало нещо, което да иска повече. И ми се струва, че това не бяха само думи.
— Това ми помага да разбера контекста на въпроса ти — рече Лий. — Но какъв отговор всъщност искаш? Общ или конкретен? Социобиологически или психологически?
— Ти решаваш.
— Адски си старомоден. — Тя се прозя. — Предполагам, че деветдесет процента от жените искат деца и повечето от тях дори не знаят защо. Но има и още десет процента. Имах две приятелки, които заобикаляха бебетата отдалече.