Тогава националната публика за пръв път видя здравомислещия популизъм, който щеше да характеризира бъдещата репутация на Бреланд. И това нямаше да е последният път, когато той нарушаваше правилата. В една епоха, в която съставите на отборите от Голямата лига се сменяха изцяло само за две-три години, той прекара цялата си кариера в един отбор и укоряваше колегите си, че ценят парите повече от верността, с думите: „Нито един наемник не е бил герой. Не можете да очаквате, че ще ви аплодират, когато сменяте екипите по средата на битката.“
И след единствения си провал в един кошмарен за целия отбор сезон той публично се извини на зрителите и върна заплатата си — по два долара и седемдесет и един цента на билет за всеки мач, в който е участвал, пратени по пощата или изплатени на всеки, който можеше да докаже, че е купил билет.
„Аз имам щастието да съм голям човек, който играе детска игра — пишеше в писмото, придружаващо чековете. — Пак ще взема парите ви, когато го заслужа на терена.“ Последваха го осем негови съотборници. И през следващия сезон отборът възвърна формата си, и спечели шампионата.
Отчасти заради такива моменти, когато едно нараняване на китката преждевременно сложи край на кариерата му, „Вятъра“ беше най-известният професионален спортист. В телевизионния репортаж за оттеглянето му най-често се повтаряха епитетите „искрен“ и „почтен“. И славата му проникна в масовото културно съзнание, поставяйки го сред онази елитна група спортисти, чиито лица бяха познати на милиони, които никога не ги бяха виждали на терена.
Когато Бреланд се обади на председателката на демократическата партия в Пенсилвания и й каза, че иска да се кандидатира за Сената, партийните функционери се зарадваха, като си мислеха, че най-после са открили човек, който да им върне изгубеното доверие. Ала очакванията им не се оправдаха. Зад блестящата репутация на Бреланд стояха две висши образования — литература и политология, — проницателен и решителен ум и непоколебима увереност, че проблемите на страната могат да се решат с помощта на индустрията и обикновеното човешко съчувствие.
„Това са моите семейни ценности — каза той в изборната нощ и от неговата уста думите някак си не прозвучаха изтъркано, — ценностите, които бяха най-големият ми подарък от моите родители, онези, на които те ме научиха със собствения си пример. Работете много. Закриляйте семействата си. Поставяйте своите отговорности пред желанията си. Подавайте ръка, когато някой се препъне, изслушвайте и подкрепяйте онзи, който страда, съветвайте онзи, който има нужда от напътствие, стойте твърдо, когато истината се нуждае от приятел.
Няма нужда да обяснявам повече. Всички тук ме разбират. Всички знаят, че така е правилно. Това са ценностите на по-малките общества, племената, селата и градовете. Пред нас стои задачата това да станат ценности на цели щати и държави, а след време и на целия свят.“
Това послание се нуждаеше от по-широка публика. И я получи след шест години, когато Бреланд помоли да го изберат за президент на Съединените щати.
Той помоли народа, не демократическата партия. Един мандат беше повече от достатъчен, за да стане ясно, че качествата, които най-много харесваха неговите почитатели, вбесяват партийното ръководство. Бреланд нямаше да играе Играта, нямаше да се кланя на иконите и да повтаря лицемерните баналности, нямаше да си знае мястото и да си държи езика зад зъбите. Партията нито можеше да го управлява, нито да го накара да мълчи. Той нямаше нужда от нея и двете страни го знаеха.
Партията имаше нужда от него. Двете страни знаеха и това.
Макар че вашингтонските бюрократи смятаха Бреланд за несериозен и не вярваха, че ще преодолее вътрешните избори, той не слизаше от екраните и думите му постоянно се цитираха. А и речите му оказваха въздействие — не само върху верните му привърженици, но и върху някои от журналистите, които отразяваха неговата необикновена предизборна кампания. Онова, което през февруари за мнозина изглеждаше невъзможно, през май стана невероятно, през август — изненадващо, а през ноември Бреланд бе избран за президент.