— Господин генерал, ако тази техника стигне до бойното поле…
— По-добре да сме на страната, която ще я използва.
— Значи ме съветвате?…
— Постройте устройството, открийте как да го неутрализирате и после го запазете в тайна.
— Тайно оръжие?
— Да.
— Няма ли да окаже известно възпиращо действие, ако съобщим, че притежаваме такова устройство?
— Господин президент, няма нищо по-преходно от едно тактическо преимущество, дължащо се на техническо откритие. Няма и нищо по-ценно. Ако не го запазим в тайна, няма да можем да го използваме като оръжие.
Когато Трип си тръгна, преддверието най-после опустя. Бреланд заведе тревожните си мисли на бавна разходка по тъмната Южна морава. Спря до фонтана и впери очи в острия връх на паметника на Вашингтон, окъпан в мекото жълто сияние на луната. Опита се да се вгледа не само в тихата нощ, но и в мрачната фигура.
Бреланд беше петдесетгодишен — прекалено възрастен, за да се заблуждава, че оказва съществено влияние върху Вашингтон. Подобно на повечето си предшественици, той бе получил достатъчно уроци докъде се простира президентската власт. В търсене на решения често беше седял по халат в личния си кабинет, зачетен в мемоарите на някой президент, особено на онези, на които не бяха издигнати паметници. Бе стигнал до заключението, че макар президентите понякога да пропускат възможности да се прославят, нито един президент не е в състояние да създаде такава възможност — шансът идваше извън стените на Белия дом.
С увереност, която не можеше да обясни, Бреланд знаеше, че сега е дошъл неговият шанс. След петдесет години единствената следа от неговото съществуване щяха да са последствията от решението му за Спусъка — при това двойно повече, ако сбъркаше.
Помисли си, че не го интересува толкова да го запомнят с добро, колкото да стори добро, и това може би бе вярно. Той беше казал на гласоподавателите „Можем да се справим по-добре“ и сега дълбоката му и смело заявявана вяра в напредъка щеше да бъде подложена на изпитание — изпитание, измислено от някакъв своенравен гений и осъществено от един милиардер идеалист, като и двамата очевидно се отнасяха към него скептично.
Трябваше да използва възможностите, които му се откриваха. Всеки живот оказваше въздействие върху десетки други и границата между живота и смъртта, между радостта и страха можеше да се пресече за едно мигване на окото. Паметниците нямаха значение. Имаше значение страданието, защото беше истинско и много често — излишно.
И докато мислеше за тези неща на пустата морава пред Белия дом в три през нощта, Бреланд с уморено облекчение осъзна, че не е нужно още сега да вземе това решение. Можеше да си позволи почивка, да затвори очи, без да е намерил изход, и на другия ден да продължи. До другия ден оставаше съвсем малко време.
В Белия дом гъмжеше от шпиони и един от тях беше държавният секретар Девън Кареро.
Двадесет и двете години в дипломатическия корпус, включително високи постове в Бон, Пекин и Токио, бяха научили Кареро на стойността на информацията и къде да я търси. Всяка промяна в графика на президента, всеки необичаен посетител, всяка среща, която не се вписваше в ежедневния бюлетин за медиите, бързо и дискретно се докладваха на Кареро. Той знаеше, че най-важните неща в официален Вашингтон са тайни, и наблюдаваше града така, сякаш ръководеше легация в столицата на чужда сила, винаги нащрек за събития, които неизбежно предвещават промени.
Медиите го наричаха „един от външните хора в екипа на Марк Бреланд“. Тъй като не бе достатъчно отдавна в политиката, за да има много приятели и задължения, президентът беше попълнил кабинета си с ветерани, дължащи постовете си не на приятелство с него или дори на партийна преданост, а на опита и връзките си. Фактът, че това се смяташе за странно, говореше много за традициите и приоритетите на предшествениците на Бреланд.
Като новак, Бреланд само от време на време спазваше ритуалите и етикета на вътрешния кръг. Кареро мълчаливо изтърпя първите няколко обиди. Ала когато се озова сред непосветените по време на интервенцията в Руанда и посланикът в ООН не само си присвои славата, която трябваше да е негова, но и не успя да се справи с тази отговорност, нормалното любопитство на Кареро прерасна в чисто шпиониране.
„Искам да направя всичко по силите си, за да предотвратя нови срамни инциденти — казваше той на себе си и на източниците си. — Онези от нас, които сме тук по-отдавна, трябва да помогнем на президента да успее. Но това не е възможно, ако той не ме информира, а не мога да проявявам инициатива, ако не знам какво става.“