Но в това сиво и ветровито пролетно утро картината се оформяше прекалено бавно. Постоянно растящият списък от посетители бе абсолютно загадъчен — сред тях двама социолози, психолог, главният историк в Библиотеката на Конгреса, вицепрезидентът на Американското химическо дружество, президентът на фирмата производител на експлозиви „Си Ди Ай“, пет-шест военни от Пентагона (включително един генерал-майор, началник на военния колеж) и собственият координатор по контратероризма на Кареро, Доналд Ланг.
Повече разтревожен, отколкото ядосан, той повика Ланг в кабинета си.
— Дон, искам да ми докладваш за срещата си с президента — с убедителна усмивка и разоръжаващо небрежен глас каза той.
— Нямаше нищо особено — отвърна координаторът. — Президентът ме попита за някои факти и данни, свързани с тенденциите в международния тероризъм…
— Какви факти и данни?
— Брой на действащите терористични групи, брой на инциденти годишно, жертви годишно — нищо, което да не включвам в ежегодния доклад, освен че той вече е остарял с половин година. Президентът много се интересуваше от тенденциите и начините на действие, зададе ми няколко въпроса за това.
— Кой друг присъстваше?
— През повечето време бяхме сами. На два пъти влезе шефът на кабинета Нолби. На влизане видях министъра на отбраната, но когато свършихме, вече го нямаше.
— Ами стенограф?
— Не. Президентът си водеше бележки. Като се замисли човек, наистина е малко странно, нали?
Кареро остави въпроса без отговор.
— Как беше уредена тази среща?
— Сутринта той лично ми се обади по телефона. Реших, че е шега — даже във Вашингтон не се случва често да ти звъннат и да ти кажат: „Ало, обажда се президентът“. Вие не знаехте ли? Щях да ви уведомя, ако имах някакво основание да смятам, че не са ви информирали…
— Знаех — бързо го прекъсна Кареро. — Просто исках да се уверя, че всичко е минало нормално, като се има предвид, че те повикаха без предизвестие.
— А, значи можете да ми кажете какъв е проблемът?
— Съжалявам, Дон — извинително се усмихна държавният секретар. — В момента нямам право да говоря. Наясно си.
— Разбира се. Е, ако мога да помогна с още нещо…
— Благодаря.
Като крачеше назад-напред в кабинета си, Кареро направи сметката: министърът на отбраната, шефът на кабинета, контратероризъм, военни, психология и социология, промишленици. Резултатът бе терористична опасност — реална и близка опасност, навярно за химически завод. Той извади телефона от вътрешния джоб на сакото си и се обади на секретарката си.
— Клара, би ли ме свързала с Ричард Нолби? — Докато чакаше, отиде до прозореца и погледна към Белия дом. „Аматьори — мрачно си помисли той. — Прекалено много аматьори.“
— Господин Нолби е на телефона, господине.
— Благодаря, Клара. — Той натисна един бутон и чу промяната на шума при включването на дигиталните скрамблери. — Какво става, по дяволите? Искам да се срещна с президента, и то скоро. Ако информацията, която стига до мен, е вярна, може би се намираме в много сериозно положение…
Нолби възрази, но Кареро не отстъпваше. Шефът на кабинета беше лека категория, обикновен портиер. Не бе негова работа да определя политиката или да контролира достъпа на министрите до Бреланд. И ако се смяташе за нещо повече, заслужаваше да го поставят на мястото му.
— Идвам — отсече Кареро. — Предайте на президента да ме очаква. И дори не си помисляйте да ме спрете на входа — освен ако наистина не искате нашите несъгласия да получат много по-широка публика, защото няма да си отида тихичко.
Докато слушаше Бреланд, надеждата бавно изместваше изненадата в очите на стария лъв и следите на десетилетията сякаш изчезваха от лицето му.
— Това е чудесно — много по-хубаво, отколкото се надявах. Господин президент, трябва да имаме такива устройства във всичките си посолства. Кога можем да ги получим?
Бреланд поклати глава.
— Още не съм решил дали да ги строим — или как да ги използваме.
— Не сте решили или не сте съобщили? Не, вие не правите така — въздъхна Кареро. — Тогава може ли аз да кажа няколко думи, господин президент, в случай, че не сте взели предвид моята гледна точка?
— Говорете.
— Благодаря. — Дипломатът присви очи и лицето му си възвърна тежестта на годините. — Господин президент, аз не обичам погребенията. Особено не ми харесва да съм старец на погребение на млад човек. А най-тежко ми е, когато трябва да присъствам на погребение на млад човек, загинал, защото аз съм го пратил някъде. Господин президент, нашите мисии са под обсада. Ние нямаме сериозни противници — освен десет хиляди заклети врагове. Ежедневно стават инциденти, всяка седмица има ранени. Ние постоянно сме под прицела на недоволните. Посолствата са аванпостове на вражеска територия. Ако го забравим, ние излагаме на риск хората, които сме пратили там. Дипломатическият корпус в чужбина плаща цената за решенията, които се взимат тук. И един стоманен портал и взвод морски пехотинци не са достатъчна защита. Няма нужда да ви го напомням, но го правя, защото там загиват наши хора. Единадесет души, убити от ракета в Атина — трима от тях са ми гостували вкъщи. Посланик Уортън, убит от снайперист. Автомобилна бомба в Анкара, докато турската охрана си затваряла очите. София. Ташкент. Джакарта. Спомените ми стигат до Найроби и Дар ес Салам.