Хълцането се усили.
— Как да им кажа? Това значи да им призная, че целият ми живот се е провалил. Как мога просто да избягам след шестнайсет години? Що за пример е това? Как да кажа на Тони, че трябва да се постъпва така?
— Понякога трябва да се постъпва точно така. Биби, моля те, гордостта само ти пречи. Поне веднъж в живота си бъди практична. Там не можеш да защитиш децата си, полицията също — не оставяй Тони да си помисли, че трябва да го направи вместо теб. Моля те, Биби, ела в Кълъмбъс. Ела утре. Ела още тази нощ. Моля те.
— Не знам — уплашено прошепна Барбара. — Не знам. Трябва да помисля. Ще ти се обадя.
— Биби…
Връзката прекъсна. Ядосана, Лий запрати телефона на леглото си и погледна Грийн.
— Сестра ми страшно ме вбесява — поясни тя и за пръв път усети, че тялото й е напрегнато.
Гордън кимна.
— Кажи ми половината, която не чух. Искам да съм наясно с цялата картина.
Изтече половин час преди Лий да е готова да разговаря с него.
През първите няколко минути тя продължи да се разхожда из стаята, отвори малкия хладилник, но не намери нищо, което да подхожда на настроението й, разтърка лицето си до зачервяване в банята, седна на леглото си и започна да си реши косата толкова енергично, че Гордън не можеше да повярва, че не е болезнено. Накрая остави четката и взе слушалката.
— Търсене — каза тя. — Кливланд Хайс, Охайо. Полиция. Телефонна централа. Свържи ме.
Последва кратък и жесток урок за характера на полицейските задължения и възможности. Гордън наблюдаваше изненадата, възмущението, стъписването и накрая отчаянието, които се изписаха на лицето на Лий.
Да, полицията знаела за съществуването на банди в Кливланд Хайс. Да, уличните патрули знаели за стрелбата по къщата на Барбара. Не, те не можели да обещаят закрила — полицията разследвала престъпления, не осигурявала бодигардове. Не, детективите не разследвали активно случая — средно се получавали най-малко десет съобщения за стрелба на нощ. Да, в един идеален свят — но не, този не бил такъв, и едва имали време да разследват случаите, в които жертвите попадали в болница или в моргата.
Когато разговорът свърши, Лий все още проявяваше всички признаци на крайна възбуда. Тя стоеше до вратата, обгърнала раменете си с ръце, свела глава и впила невиждащи очи в пода. Гордън имаше впечатлението, че ако се опита да я прегърне, за да я утеши, ще го ухапе по ръката.
После тя отново взе телефона и този път се обади на по-малката си сестра Джой в Бейкърсфилд, Калифорния. Барбара очевидно не й беше звъняла, което позволи на Гордън да получи голяма част от необходимата му информация. След като Лий разказа историята на сестра си, двете си поговориха за склонността на Барбара да изпада в паника и това малко поуспокои Лий.
— Точно… Точно така — каза тя в отговор на някаква забележка на Джой. — Като че ли няма никакъв инстинкт за самосъхранение. Тя е като заека, който седи по средата на пътя и гледа фаровете на връхлитащия камион, вместо да избяга. А? Не, мисля, че дори не чака да я спасят. Просто е изгубила ума и дума.
Но Джой нямаше никакви идеи, никакви решения на дилемата. Двете сестри бяха единодушни, че няма смисъл да замесват баща си, който беше достатъчно зает да се грижи за майка им, пък и освен това се намираше чак във Флорида. Бързо стана ясно, че Джой може да помогне само със съчувствие и на сутринта да се обади на Барбара, за да се опита да я убеди да приеме предложението на Лий.
След този разговор гневът на Лий се стопи, заменен от унилото изражение на човек, изпаднал в беда и внезапно осъзнал, че отникъде не се задава помощ. Тя опита да се свърже с Барбара, ала никой не й отговори. Остави съобщение по войсмейла, но гласът й звучеше безжизнено, докато казваше: „Барбара, аз съм Лий. Моля те, обади ми се.“
После седна на леглото си и затвори телефона.
— Може да е в колата и да пътува насам.
— Не — отвърна Лий. — Барбара не е способна да излезе през вратата и да се занимава с подробностите. Никога няма да напусне дома си, без да разговаря с мен — да се увери, че ще я приема, да уговори време, да ме попита дали да донесе възглавници, такива неща.
— Значи смяташ…
— Не искам дори да си го помисля. Сигурно е изключила телефона, за да не събуди децата — в края на краищата имат нужда от сън, ако утре ще ходят на училище. — Лий поклати глава. — Много я обичам, но понякога просто ми се ще да я напляскам, за да й дойде умът.
Гордън кимна.
— Налага се да отида там — примирено въздъхна Лий. — И по някакъв начин да я накарам да се освести — не мога да й позволя пак да изложи на опасност децата.
— Добре — отвърна Гордън. — Тогава най-добре да престанем с приказките и да се хванем на работа.