Изправена на седалката до него, Лий мълчеше и гледаше с ококорени очи.
Грийн запали двигателя на буса. Горящите коли бяха препречили Сийтън Роуд, затова той обърна на първата отбивка. Включи фаровете едва когато зави надясно зад ъгъла. От този момент нататък щяха да се преструват на невинни.
— Беше ужасно — с пресипнал глас каза тя.
— Това е само началото.
— Чувствам се мръсна.
— Не трябва. Те дойдоха да нападнат сестра ти и нейното семейство. И пострадаха. Елементарна справедливост, незабавно правораздаване. Нали не предпочиташ да беше пострадала Барбара?
Лий впери очи в нощта и нервно погледна в огледалото, когато чу сирени в далечината.
— Само ми се иска Тони да не ни беше казвал имената им.
11.
Военните
Кливланд Хайс, Охайо. В понеделник през нощта една автомобилна катастрофа на тиха улица в жилищен квартал предизвика опустошителен пожар поради избухналите в багажника незаконни оръжия и боеприпаси. Загинаха трима от расистката банда Белите царе, сред които техният водач Стивън Фрост. Четирима други бяха настанени в болница с тежки изгаряния и травми. Щатската полиция разследва произшествието, при което бяха унищожени три автомобила и бяха нанесени леки щети на няколко къщи.
Тъй като комисиите са един от най-неефикасните механизми за взимане на решения, измислени от човечеството, минаха шест дни, докато уточнят подробностите на проект „Генерал“. Но накрая разработиха оперативния план, написаха договора, подписаха заповедите, гласуваха секретния бюджет и комисията се разпусна.
Карл Броуиър се връщаше в Кълъмбъс, за да оглави експериментите. Арън Голдстийн пътуваше за северен Суу Сити, Южна Дакота, където един закрит завод за компютри осигуряваше тридесет и седем хиляди квадратни метра свободна работна площ. Гроувър Уилман се връщаше в Сената, където двупартийната комисия по отбраната се готвеше да приеме нов член на свръхсекретните си заседания.
За четиримата от Белия дом — Бреланд, Нолби, Кареро и Степак — оставаше наглед най-тежката работа: да получат одобрението на Пентагона за проект „Генерал“. И пътят към успеха минаваше през генерал о.з. Роланд Степак, ВВС на САЩ, първия министър на отбраната след Джордж Маршал с генералски чин и командирски опит.
През двадесет и шест годишната си кариера Степак имаше близо десет хиляди летателни часа с различни самолети, включително най-модерните бомбардировачи на света. Беше служил като инструктор по въздушен бой, командир на ескадрила Р-22 в Намибия и командир на ято по време на Тайванското ембарго — макар че както всички пилоти от тази епоха, бе участвал само в шестдесет и две реални атаки и не беше свалил нито един противников самолет. Степак дължеше репутацията си повече на самоувереността и командирските си качества и липсата на самолюбие и арогантност, отколкото на проявен във въздуха героизъм.
След като слезе от самолета, той бе повишен в генерал-лейтенант и получи командването на тихоокеанските ВВС, а накрая пое военновъздушното командване в Лангли, смятано за един от най-престижните постове.
Междувременно на три пъти беше заемал високи длъжности в Пентагона, където усърдието и спокойният му професионализъм му бяха донесли уважението на щаба. В края на втората си година в Лангли той се водеше евентуален кандидат за началник-щаб на ВВС.
Ала тогава жена му Пеги Ашфорд Степак, с която бяха заедно от двадесет и две години, научи, че упоритото главоболие, измъчващо я от няколко месеца, има сериозна причина: рак на мозъка. На сутринта, след като им го съобщиха, генералът подаде молба за незабавен отпуск — бе му се събрала близо половин година — и след това за пенсиониране. До обяд вече беше напуснал базата и чакаше с Пеги за скенер. Това бе единствената егоистична проява в цялата му кариера.
Последвалите три години бяха най-хубавите и най-тежките — генералът и жена му наваксваха живот на отлагани обещания и мечти. Последните шест месеца на Пеги бяха мъчение и за двамата, докато накрая смъртта не се смили над тях.
Пет години след смъртта й президентът Бреланд откъсна Степак от анонимното му съществуване, избави го от скръбта и празните размисли. Назначението и работата, която вървеше с него, буквално възродиха генерала.
Понякога лицето му все още изглеждаше мрачно, но меланхоличните спомени никога не се отразяваха на работата му. Той бе също толкова усърден и изчерпателен в подготовката на Бреланд за сутрешното заседание на Съвета на началник-щабовете, колкото щеше да е в подготовката на своя Р-22 за боен полет над Тайванския пролив.