641-ва тактическа бригада, самостоятелна част от военното разузнаване на САЩ, за пръв път излезе на сцената в началото на втората фаза от използването на Спусъка. Малко чудо на военната ефикасност, тя бе създадена само за четири месеца с една-единствена цел — да охранява многобройните Спусъци Модел I, където и да са инсталирани.
До този момент използваните устройства в района на Вашингтон бяха заминали за десет места, които вече бяха сред най-безопасните на континента. Нещо повече, само две от тях бяха „горещи точки“, където Спусъците работеха денонощно.
Но планираното по-широко използване водеше до много по-голяма опасност от привличане на вниманието. Степак беше казал на президента, че след началото на Втора фаза не може да се гарантира сигурността на проекта — че било само въпрос на време преди някой, „който не е включен в списъка ни за коледни картички“, да научи за характера и съществуването на Спусъка. И тогава някой неизбежно щял да открадне работещо устройство, да го проучи, възпроизведе и насочи срещу американското правителство, армия и народ.
— Това ще е съвършеното терористично оръжие срещу въоръжен враг — отбеляза министърът на отбраната. — А честно казано, господин президент, ние сме най-тежко въоръжената цел.
— Тогава просто ще трябва да се погрижим всички тези неща да са достатъчно добре охранявани и нито един враг да не се добере до тях — отвърна президентът.
Ала Бреланд се изненада, когато му казаха, че това не е възможно.
— Колкото и хора да пратим, един достатъчно решителен враг накрая все ще постигне своето — каза Степак.
— Освен ако не се съгласите да складираме всички Спусъци в някоя от нашите военни бази. Можем обаче да се опитаме да направим така, че когато се доберат до Спусъка, той вече да не е от полза за тях.
Този разговор постави началото на 641-ва тактическа бригада. Нейните първи бойци бяха войници от 150-а армейска спецчаст, изтеглени от три роти във Форт Кембъл, Кентъки. На тях се падна задачата да разработят тренировъчна програма за седемчленните отделения, които скоро щяха да бъдат наречени Т-групи. След две седмици планът беше готов. След още две личният състав — вече изпълняващ собствения си план — прие първия си курс възпитаници във Форт Сил, Канзас.
Целта на Т-групите бе да осигурят денонощна охрана на Спусъците от по двама души — на четиричасови дежурства. Общо взето това занимание обещаваше да е скучно, от онези „стационарни постове“, от които много войници в спецчастите не само се ужасяват, но и тайно смятат под своето достойнство. Нямаше нужда от специално обучение, за да стоиш на пост, и към ловците на глави от военната полиция не се отнасяха с голямо уважение.
Ала ако нещо нарушеше скуката, най-вероятно щеше да се наложи Т-групата да използва нетрадиционни оръжия, за да окаже съпротива на числено превъзхождаща я сила — работа за най-яките, най-хладнокръвните и най-съсредоточените войници. Мнозинството от първия курс доброволци бяха точно такива и идваха от елитните спецчасти на четирите вида въоръжени сили — зелени барети, тюлени, армейски рейнджъри и морски пехотинци.
Ако не мислеше за бъдещето, 641-ва тактическа бригада щеше да погълне всички тези части до момента, в който попълни всичките си седем хиляди места. Ето защо в първия курс, който се състоеше от двеста и петдесет души, както и във всички следващи, имаше бойци и от редовната пехота и ВВС.
Тримесечната тренировъчна програма използва някои от традиционните умения на спецчастите и ги доразви. Физическата подготовка и ръкопашният бой бяха част от ежедневните упражнения, но най-вече за нарушаване на монотонността и поддържане на тонуса.
Към списъка с оръжията бяха добавени сгъваеми арбалети и въздушни карабини с къса цев, които можеха да изстрелват стрелички или газови ампули. Междувременно личният състав продължаваше да изпитва други средства, например „залепващ пистолет“ с цианосиликат, който се оказа поразително ефикасен — ала човек прекалено бързо свикваше да разчита на него.
Някои от „пакетите“ — както бяха наричани във всички документи Спусъците — щяха да са мобилни и всички трябваше да се охраняват още от фабриката. Затова командването построи на запад от Нешвил тридесеткилометрова магистрала, където войниците провеждаха учебни операции за борба с терористи и се упражняваха в скоростно шофиране. „Пътната работа“ доведе до повече отпаднали, отколкото всички други елементи на обучението.