Преди края на месеца от завода в Южна Дакота щеше да излезе петстотният Модел и Уилман реши, че е проявил достатъчно търпение.
— Мотаете ли ме, господин президент? — попита той, когато седнаха в Овалния кабинет.
— Моля?
— Чухте ме добре. Струва ми се, че тези срещи са вашият начин да ме неутрализирате, стига да не се съгласите с препоръката просто да ме убиете.
— Никой не ми е предлагал такова нещо, господин сенаторе — мрачно присви очи Бреланд.
— И не е имало спорове дали може да ми се вярва, че ще си трая и ще играя по вашите правила, така ли? Не е имало намеци, че съм по-верен на РСБ, отколкото на Конгреса, че съм интернационалист и пацифист, преоблечен като американски герой? А е трябвало — защото всичко това е вярно. Аз проявих изключително търпение, господин президент. Да търпя цели осем месеца — е, мога само да кажа, че се чувствам извънредно обременен.
— Това изповед ли е? Ще успеете ли да свършите до девет?
— Зависи от отговора на въпроса ми, господин президент.
— Сенатор Уилман, благодарен съм ви за търпението…
— Сигурен съм — прекъсна го Уилман. — Но ще бъде ли то възнаградено, или цялата тая история с „Генерал“ не е нищо друго освен някакъв невероятен майтап за сметка на хората?
— Не разбирам какво точно…
— Ще ви го кажа ясно. Имате ли намерение да направите нещо конструктивно със Спусъка?
Бреланд се намръщи.
— Знам, че получавате информация къде отиват всички Спусъци, така че очевидно двамата с вас просто разбираме различни неща под тази дума.
— Тогава с удоволствие ще ви обясня какво разбирам аз. Активност вместо пасивност. Позитивна, рискована намеса, която променя живота на хората, която спасява живота на хората. Мислех, че имате напредничави разбирания за възможностите и потенциала на Спусъка. И все още очаквам да видя дали съм бил прав. Пред вас са чукът и наковалнята — имате ли намерение някога да ги използвате?
На лицето на Бреланд се изписа раздразнение.
— Вече използваме повече от четиристотин Спусъка. Не сме ги прибрали в някой склад.
— Само че ползата от тях е никаква — отвърна Уилман. — Вие превърнахте едно чудотворно откритие в глупава застрахователна политика. Пазим милиарди долари в бетон и метал, защитаваме безценните си колекции от играчки и сувенири — и съвсем забравяме за хората. Мили Боже, повечето Спусъци, които използвате, дори не са включени. Ако в момента действат и сто от тях, ще направя гол циганско колело по Пенсилвания Авеню.
— За разполагането на Спусъци на различните места има различни съображения, господин сенатор. Не разбирам точно какво очаквате от мен.
— Опитайте се да помислите за осемнайсет хиляди четиристотин и девет трупа.
— Откъде идва това число?
— Това са вчерашни данни на Центъра за здравна статистика към Центровете за контрол на заболеваемостта — каза Уилман. — Толкова хора са се опитали да спрат куршуми с телата си от деня, в който дойдохме при вас с доктор Броуиър. Вие сте допуснали толкова убийства, самоубийства и фатални инциденти. Това е цената за плахостта, потайността и бездействието.
— Разбира се, това се отнася само за нас, американците — продължи той, — а ние дори официално не сме във война с никого. Даже не мога да си представя колко европейци, африканци и азиатци са настъпили мини, натъкнали са се на гранични конфликти или граждански безредици. Предполагам, че нашите двайсет хиляди са нищо в сравнение с тях.
Това нравоучение накара Бреланд да се намръщи.
— Сега вие говорите като фанатик, господин сенаторе. Имах по-добро мнение за вас. Не можете да очаквате, че ще сложим край на всички убийства…
— Можем да направим убийствата много по-трудни, отколкото са сега. Обаче трябва да го желаем. Трябва да опитаме.
— Ние опитваме…
— Глупости, господин президент. Глупости. Запънали сме се като магаре на мост и се противим на промяната. Страх ни е, че Мао е бил прав, че политическата власт наистина се крепи на дулата на оръжията — и че ние ще изгубим своята.
Бреланд не отговори. Докато мълчаха, Уилман се премести по-близо до него.
— Най-естественото нещо на света, господин президент, е да искате да защитите своя свят — каза той. — Но това просто не е достатъчно нито за този век, нито за това място. Трябва да ни боли също толкова за убития чернокож тийнейджър от Атланта, колкото и за убитото бяло бебе от Бевърли Хилс. Трябва да ни боли също толкова за бомбата в лондонския универсален магазин, колкото и за бомбата в нюйоркския автобус. Трябва да ни боли за мините, изстреляни по Киншаса, все едно че са изстреляни срещу Канзас Сити… Колко голям е вашият род, господин президент? Кой се облагодетелства от принадлежността си към него? Само военни и политици ли?