— Не, разбира се, че не…
— Тогава защо защитаваме своето богатство и власт, когато можем да защитим народа си?
— Вие наистина ме предупредихте, че ще ми опърлите перушината — каза Бреланд и поклати глава. — Гроувър, ние всъщност не говорим на различен език. Нашият морал е един и същ. Хората са по-важни от нещата. Животът е по-важен от идеологията. И аз наистина вярвам, че човечеството е едно семейство — въпреки че не функционира както трябва.
— Говорите така, но пратихте девет десети от Спусъците на адрес, който започва с „Форт“ или „База“.
— Защото те са готови да използват системата още сега. Цивилното население не е. Предстои ни огромна образователна работа…
— Това ли е оправданието ви за забавянето?
— Забавяне ли? Какво искате да кажете? Ние внедряваме Спусъците със същата скорост, с каквато ни ги дават хората на Голдстийн.
— Тогава защо не сме поръчали още хиляда? Защо не настояваме Голдстийн да увеличи капацитета? Защо действаме толкова плахо, по дяволите?
— Плахо ли?
— Да, плахо — повтори Уилман. — Предприемаме половинчати мерки. Вижте, вашата идея за филтрирането на социалния поток — точно такова нещо ни трябва. Но вие изобщо не сте стигнали дотам.
Бреланд разпери ръце.
— Какво съм пропуснал?
— Като начало, всички заредени пистолети в жабките и под седалките на колите. Конгресът гласува закона Мерк-Мартинсън още преди десет години, а продължават да умират хора, защото са огънали нечия броня или са направили гримаса на шофьора в съседната лента. Защо законът не сложи край на всичко това?
— Според мен заради нещо, наречено „достатъчно основания“. — Президентът се опита да се усмихне.
— Не. Защото законът не помага на полицията да открие оръжията преди да се случи нещо. Но Спусъкът може. Може да даде зъби на един беззъб закон. Може да е за контрола на оръжията онова, което е радарът за контрола на движението.
— За какво точно настоявате?
— За същото, каквото направихте за пощите и летищата. Всеки, който шофира, все някога пресича мост, минава под надлез, през тунел, по платена магистрала. Ако инсталирате достатъчно Спусъци на най-оживените места, можете да изчистите пътищата от оръжие.
— Така само ще унищожим заредените пистолети. И междувременно ще предизвикаме тежки катастрофи.
Уилман сви рамене.
— Не че не са чували за Мерк-Мартинсън — не можете да носите заредено оръжие в движеща се кола.
— Значи смятате, че можем да унищожим боеприпасите на хората, даже да спазват закона, даже боеприпасите да са прибрани в заключена кутия, до която шофьорът няма достъп — даже това да предизвика пожар, който да унищожи семейния автомобил…
— Обозначете съответните зони. Поставете големи червени надписи на всеки сто метра в продължение на километър. И маркирайте пътя с големи червени ленти. Нека знаят какво предстои. Дайте им време да се освободят от боеприпасите си преди да стигнат границата на зоната — не искаме никой да пострада. Това е…
— Не можем да го направим, Гроувър. Знаете, че не можем.
— Защо? И не ми казвайте, че е заради Втората поправка. Попитайте министъра на правосъдието за процеса „Милър срещу Съединените щати“.
— Просто не сме готови за Си Ен Ен — каза Бреланд. — Пентагонът е категорично срещу всякакво разкриване, докато не разполагат с ефективна защита и заместител на барута.
— Откога решението зависи от военните?
— Не зависи от тях. Зависи от мен.
Уилман се отпусна на дивана и прехвърли ръка през облегалката.
— Това решение ли искахте да вземете, господин президент?
В очите на Бреланд проблесна изненада. Без да отговори, той се изправи, отиде до бюрото си и си взе от една малка купа бонбон.
— Не знам защо не ми е лесно да ви отговоря, Гроувър.
Уилман кимна.
— Мисля, че ви дължа извинение. Когато допуснах, че ме мотаете, не бях прав. Моите почитания, господин президент, но смятам, че вас ви мотаят. В това няма нищо срамно — те са специалисти.
Разнесе се шумно хрускане — Бреланд дъвчеше бонбона.
— Знаех, че ще опитат — каза той. — Знаех, че ако ги изпреваря, те няма да ме последват. Но си мислех, че контролирам нещата, Гроувър. — Президентът въздъхна. — Може би са ме изработили по-успешно, отколкото предполагах.
— Вие привлякохте вниманието им. Доказва го програмата за използване на Спусъците — тя носи техния печат. Те не можеха да се избавят от Спусъка, затова поеха контрола върху него. И съвсем логично ви обясняват, че ако постъпят по друг начин, ще настане истински ад. — Уилман се насили да се усмихне. — Аргумент, подкрепен от факта, че са прави. Това е самата истина. С нетърпение го очаквам. Докато те се страхуват до смърт. А вие… — Той не довърши изречението.