— Господин президент, трябва да ви преместим назад…
— Ще седна на мястото си, Джон — тихо отвърна Бреланд, за да не се чуе по микрофоните. — Няма да ви позволя да ме отдалечите повече.
След десет минути всичко свърши. Нямаше повече силни експлозии и само една средна, която Грасли определи като противотанкова мина. Общо избухнаха около тридесет и пет малки противопехотни мини.
Когато ХРМ се върна на мястото си, Бреланд отиде да поздрави екипажа. Охраната му от Секретната служба нервно забърза след него с надеждата, че след това ще се насочи към президентския хеликоптер, който щеше да го откара в безопасния Сингапур. Ала докато разговаряше с войниците, президентът видя, че Нгос Тран е тръгнал към червените флагчета, съвсем сам в почудата и нерешителността си.
В този момент Бреланд импулсивно направи жеста, който почти всички редактори на новини по земното кълбо избраха за водеща картина от деня. С широки, но спокойни крачки той настигна Нгос Тран.
Двамата мъже едва ли можеха да се различават повече по външност, нито да произхождат от по-различни светове — Запад и Изток, град и село, широкоплещест и слаб, висок и прегърбен, могъщ и беден, президент и селянин. Нито единият не разбираше езика, на който говореше другият. Ала двамата се разбраха с няколко жеста.
„Наистина ли няма опасност?“ — попита Тран.
„Ела и се увери сам?“ — отговори му Бреланд.
Рамо до рамо те пресякоха границата на флагчетата и навлязоха в мочурливото поле, до което само допреди половин час нямаше да посмеят да припарят.
Скоро към тях се присъединиха камбоджанските представители, после и другите от трибуната, всички бързащи да покажат, че и те не се страхуват. Ала другите нямаха значение. Камерите изобщо не им обърнаха внимание.
Защото именно разплаканото благодарно лице на Нгос Тран — вдигнал поглед към Бреланд и стиснал двете му ръце, докато двамата стояха потънали до глезени в тинята — щеше да донесе наградата „Пулицър“ на фотографа Майлоу Търбан.
И да донесе много повече на президента Марк Бреланд.
Този следобед полигонът се намираше под командването на отдел „Контрол и измерване“ на доктор Лий Тейър. Бяха приготвили да тестват повече от четиристотин различни вещества като препятствия за спусъчното поле — от метали и кристали до течности и неорганични съединения, богати на азот. Щяха да изпитват по три дебелини от проба — един, три и пет сантиметра — и на две разстояния — десет и двадесет и пет метра.
Лий наричаше тези експерименти „Бъркотията“, защото през повечето време всички бяха пръснати из полигона, носеха табли с проби и бързаха от една тестова площадка на друга. Самите тестове отнемаха само по няколко секунди, обединени в наглед безкраен цикъл от подготовка и събиране.
В момента имаше двадесет тестови площадки, подредени в две дъги на север от централната лаборатория. Лий беше поискала повече, за да изпитва повече видове материали едновременно. Но след като наблюдава първата Бъркотия малко преди заминаването си за Принстън, Броуиър й отказа.
„Сега имаш по един човек на материал — и няма голяма възможност за грешки — бе й казал той. — Ако нарушиш равновесието, ще увеличиш вероятността за допускане на грешка.“
Грешките не представляваха такава опасност, каквато в началото, защото вече не тестваха експлозиви. Вместо това използваха най-близкия изобретен досега аналог на работещ спусъчен детектор — „димните капси“ на Лий Тейър.
Действащи на принципа на лакмуса, димните капси се състояха от пластмасова плоскост с диск, в който имаше разтворен черен барут. Когато се изложеха на спусъчно поле, те избухваха и произвеждаха лесно забележим миризлив дим.
Те осигуряваха чисто бинарна информация — да или не, наличие или отсъствие на спусък — и тестът ги унищожаваше. Въпреки това, за разлика от пиротехническите средства, които бяха коствали върховете на два пръста на един от сътрудниците на Лий, работата с капсите не изискваше специална подготовка и наполовина съкращаваше тестовия цикъл. Освен това те бяха почти безшумни, което означаваше, че дните им вече не минаваха като Четвърти юли. Пентагонът виждаше потенциал в тях като алармена система, затова Голдстийн бързаше да започне да ги произвежда и Лий беше подала молба за патент.
Ала тя все още очакваше откритието, което да й позволи да създаде истински детектор и силомер за спусъчни полета. Двата проблема — защитата от полето и неговото измерване — изглеждаха неминуемо свързани. До горната граница на обсега на Модел I спусъчното поле очевидно преминаваше през всякакво количество материя, сякаш тя изобщо не съществуваше.