Червената светлина ги съпътстваше и от другата страна на вратата. Те навлязоха в една широка, полукръгла галерия, чиито стени бяха от гол бетон. Под тавана преминаваха дебели, изолирани тръби и силно обтегнати кабели, а на известно разстояние Черити видя полукръгла метална врата, която също насила бе изтръгната от пантите.
— Какво е това? — прошепна Скудър.
Гласът му прокънтя като зловещо, изкривено ехо, отразено от празния коридор, и Черити инстинктивно му даде знак с ръка да говори по-тихо.
— Нямам представа — отговори тя. — Но със сигурност този коридор не принадлежи към метрото.
Тя сне оръжието си от рамото и свали предпазителя. Стъпките й разпиляваха праха и предизвикваха зловещо ехо, отразено от невидимите стени пред тях. И отново опънатите до крайност нерви на Черити я караха измамливо да предчувства несъществуващи движения. Тя напразно се опитваше да си внуши, че Кайл би ги предупредил своевременно за всякаква опасност, защото знаеше колко невероятно остри са сетивата му. Но колкото по-далеч проникваха те в този зловещ, подземен свят, толкова по-силно у Черити се надигаше чувството, че ги шпионират невидими, хищни очи. А един поглед към лицата на Нет и Скудър я накара да се убеди, че те изпитват същото чувство.
След известно време достигнаха едно разклонение. Черити понечи да завие наляво. Кайл вдигна ръка, ослуша се за момент със затворени очи и после поклати глава.
— Нататък — каза той, като посочи в обратната посока.
Дори не направи опит да обясни думите си и те го последваха мълчаливо.
Този коридор беше по-нисък; под тавана му преминаваше безкрайно дълга двойна редица от луминесцентни лампи, някои от които все още горяха и създаваха малки, овални островчета от бяла светлина в царящия тук червеникав полумрак. Имаше и множество врати, които се разклоняваха от двете страни. Черити спря за секунда и се опита да отвори една от тях, но те бяха или заключени, или помещенията зад тях бяха празни или напълно опустошени. Но въпреки необозримите следи от разрушение, на които се натъкваха на всяка крачка, Черити забеляза, че очевидно тук долу не беше се водила никаква борба. Опустошенията, които виждаха, бяха причинени или от животни, или просто се дължаха на дългото време, което бе изминало. Тези, които бяха направили съоръженията, или не бяха оказали никаква съпротива на нашествениците, или не бяха имали достатъчно време, за да се оттеглят спокойно.
Тя пресметна, че бяха навлезли около една миля навътре в тунела.
Внезапно Кайл спря отново и вдигна предупредително ръка.
— Какво има? — попита тревожно Черити.
Тя вървеше до него и насочи цевта на оръжието си в червеникавия полумрак пред тях. Опита се да отгатне нещо по присвитите му очи, но всичко, което видя, бяха червени сенки.
— Аз… не знам — каза колебливо Кайл. А после стана особено напрегнат. — Но там има нещо.
Скудър също пристъпи до него и насочи оръжието си към коридора, докато Нет отстъпи крачка назад и прикри Хелън и джуджето.
Известно време Черити и Скудър се ослушваха напрегнато, без да чуят нищо друго, освен шума от собственото си дишане и бързите удари на сърцата си. Кайл беше този, който издаде_вик на ужас и отскочи крачка назад.
И още преди Черити да успее да го попита какво е чул, видя сама: в средата на червената светлина пред тях нещо се движеше. То бе твърде малко и се движеше твърде бързо, за да може да го идентифицира точно, но лудешкото стрелкане се повтори, приближи се, изчезна отново, а после тя с мъка потисна вика си на ужас.
Пред тях през коридора се движеше едно сивкавокафяво, огромно космато кълбо. Тъмни, изпълнени с обезпокоителна интелигентност, очи гледаха втренчено и хищно присвити Черити и останалите, а дългата почти метър гола опашка на звяра плющеше нервно като тази на нападаща котка.
— Плъхове! — извика ужасена Хелън. — Милостиви Боже! Това са… плъхове!
Черити прокара нервно език по устните си, които внезапно бяха пресъхнали, но въпреки това вдигна лазерната си пушка и с оптическия мерник визира огромния гризач.
Животното очевидно бе плъх — но бе пет пъти по-голямо, пет пъти по-силно и поне петдесет пъти по-грозно от всеки друг плъх, с който Черити се бе сблъсквала преди. Веднъж вече беше виждала такива животни — в празния тръбопровод, който жителите на свободната зона в Париж на бърза ръка бяха преустроили в аутобан.
Плъхът стоеше и ги гледаше. В продължение на една безкрайна секунда Черити имаше ужасното чувство, че плъхът усеща точно как тя го наблюдава през оптическия мерник и отвръща с гняв на този поглед.