Предпазливо, много бавно, за да не предизвика животното за нападение чрез някакво необмислено движение, тя смъкна оръжието си и го погледна в очи. В тъмнината зад първия плъх се появиха и други — цяла армия плъхове.
— Назад! — прошепна тя. — И се движете съвсем бавно!
Скудър кимна нервно; и той спусна оръжието си, но задържа пръст на спусъка. Кайл също не възрази, а отстъпи с малки, предпазливи крачки.
Плъховете ги последваха. Черити прецени броя на тези, които можеше да види, поне на петдесет или шестдесет. А в тъмнината можеше да се крият още стотици. Тишината отдавна бе нарушена от непрекъснатото драскане на твърди нокти върху бетона и тихото, но пронизително свиркане, с което животните се разбираха. Черити се запита дали те наистина си говореха един на друг.
— Хелън — каза тя. — Вие познавате тези животни. Ще ни нападнат ли?
— Не знам — прошепна Хелън, заеквайки. Гласът й трепереше от страх. — Ако са много гладни или се чувстват застрашени…
С ъгълчетата на очите си Черити забеляза как Кайл вдигна съвсем бавно ръка от колана си и измъкна някакво специално, грубо изглеждащо оръжие.
— За бога — не! — прошепна ужасена тя. — Ако дадете дори и един-единствен изстрел, ще ни разкъсат!
Кайл се закова на място. Може би от нотката на ужас в гласа на Черити беше разбрал колко са опасни тези животни. А може би се беше убедил, че не би могъл да застреля всичките или да ги спре и че не би имал полза, ако само той се измъкне жив оттук.
Стъпка по стъпка те отстъпваха от огромната армия сиво-кафяви, космати тела, а плъховете ги следваха на същото разстояние — не по-бързо, но не и по-бавно.
Движенията им не издават намерение за нападение, помисли си объркано Черити, а по-скоро нещо като… предупреждение.
И сякаш прочело мислите й, едно от животните се откъсна внезапно от челната редица на плъховете и избърза няколко крачки към тях. Скудър вдигна заплашително оръжието си и отново го спусна. Черити бе напълно сигурна, че това не бе случайно. Животното бе разбрало значението на жеста и реагира на него.
Плъхът изгледа последователно Скудър, Кайл и Черити с тъмните си присвити очи, а после разпъна устни и им показа всичките си зъби, при гледката на които по гърба на Черити протекоха струйки пот.
— Снемете оръжия — каза тихо тя.
Кайл я послуша веднага, но Скудър й хвърли изненадан, почти свиреп поглед и Черити повтори:
— Снеми оръжието си, Скудър. То няма да ни помогне. Искат само да ни изгонят. Това е всичко.
Тя отново се извърна към плъховете и вдигна лявата си, празна ръка. Доверието й във внезапния еволюционен скок на тези гризачи не бе стигнало толкова далече, за да приеме сериозно, че те са разбрали езика й. Но държанието на животното показваше недвусмислено, че то беше в състояние да разбира значението на жестовете.
Плъхът проследи движението й с недоверчиво святкащите си очи и издаде заплашително съскане, но повече не се помръдна. Армията от сивкавокафяви тела зад него не се приближи повече. Бавно и безкрайно внимателно Черити вдигна отново пушката си и я преметна през рамо. Кайл също пъхна пистолета си под колана, а след няколко секунди Скудър също последва примера им.
— Сега внимавайте! — прошепна Черити. — Не правете никакви резки движения!
Тя се обърна бавно, като не изпускаше плъха от очи, изчака Скудър и Кайл също да се обърнат и след това показа посоката, от която бяха дошли. Тръгна, без да отрони дума.
Първо бавно, а после все по-бързо, те вървяха по обратния път, докато отново стигнаха до разклонението, където бяха завили. Едва тогава Черити се осмели да спре и да погледне назад.
От плъховете нямаше и следа.
4.
Бяха изминали повече от три години, откакто Стоун бе влязъл за първи път в тази стая, но през цялото това време видът й не беше изгубил нищо от очарованието си. Стоун все още не беше сигурен дали гледката на града, която се откриваше през прозореца, го очарова или ужасява, или смесица и от двете го караше час по час да гледа през прозореца. Това, което някога бе Манхатън, сега беше…
Той не знаеше какво беше то. Той бе господар на този град, негов главнокомандващ поне през повечето време и въпреки това не знаеше какво направиха с този град. Това все още беше град, кипящ от живот, но той беше и джунгла, една объркваща смесица от неразбираема супертехника и особени органични форми, а понякога той му приличаше на гигантско живо същество, състоящо се от безброй отделни индивиди и милиони клетки; клетки, една от които бе и самият той, без да знае това.