Мъчителното скърцане на прастари шарнири ги накара да погледнат изненадано нагоре. Внезапно се бяха озовали пред огромна врата, запълнена от жълта светлина и две гигантски, чудовищни фигури. Те бяха високи повече от два метра, с блестяща кожа, груби глави и едно-единствено златно око.
Черити дори не успя да нададе вик на ужас. Един от великаните вдигна ръка и последното, което Черити запомни, беше една светлозелена светлина и непоносима болка, от която тя изгуби съзнание.
5.
Пробуждането беше мъчително. Сякаш всяка клетка от тялото й изгаряше в пламъци, а приглушеното, болезнено биене на сърцето й изпращаше вибриращи вълни до върха на пръстите й. Тя понечи да отвори очи, но не успя.
Знаеше какво се бе случило.
Частица от съзнанието й го беше разбрала, преди то да бъде изтласкано от тялото й чрез зеления светлинен поток на шоковото оръжие. И първата ясна мисъл, на която бе способна след известно време, беше въпросът, кое чувство бе по-силно у нея: изненадата, че вижда тези две фигури тук долу, или объркването, че те бяха заловени от тях.
Не намери отговор на този въпрос. Но след няколко минути успя да отвори очи. Лежеше върху нисък метален нар в много малка, почти гола килия от бетон. От тавана висеше проста лампа, чиято крушка бе защитена с абажур от ръждясала метална тел. От лявата страна на нара имаше също така ръждясала врата. Килията бе така малка, че мястото между нея и нара едва бе достатъчно тя да се отвори напълно. Единият от Сребристите великани се бе облегнал на стената до краката й, но бе променил формата си и сега изглеждаше отпуснат и сбръчкан като балон, от който бе изпуснат въздухът.
Сребристата кожа не бе нищо друго, освен металната тъкан на един прастар костюм за защита срещу атомно, биологично и химическо оръжие, а единственото голямо око — прозорчето на противогаз.
Върху лявото рамо на костюма имаше тъмносиня емблема, показваща флаг в черно, червено и жълто и думите „Лейтенант Фелс“. За минути Черити потъна дълбоко в спомените си, а после се досети, че това бяха цветовете на немското знаме. Вероятно бягството й я беше отдалечило от Париж, както и бе предполагала.
Зад металната врата прокънтяха стъпки. В ключалката се завъртя ключ, някакво вероятно много тежко резе бе отместено и вратата се отвори малко преди да се блъсне в металния ръб на нара й. Лицето на Черити се изкриви от острата болка във врата, причинена от тласъка, и тя се опита да се изправи.
От коридора проникваше ярка неонова светлина и появилата се на вратата фигура в първия момент й се стори като плоска, огромна сянка. А когато очите й привикнаха към внезапната ярка светлина, видя, че пред нея стоеше висок, твърде млад мъж. Имаше къса, тъмна коса и открито лице, което би й се сторило симпатично, ако неволно не бе го свързала с ужасната болка, причинена й от шоковото оръжие. Беше облечен в тясна, семпла униформа в маслиненозеления цвят на НАТО. Върху дясното рамо имаше същата емблема като на предпазния костюм, но без името му.
Вероятно войникът беше изненадан, че я намира в съзнание, защото за момент я изгледа объркано, преди несръчно да промуши исполинското си тяло през полуотворената врата и да я затвори отново след себе си.
— Вие сте будна? — Той говореше английски с особено твърд акцент, от който на Черити окончателно й стана ясно къде бе попаднала.
— Както виждате.
Искаше думите й да прозвучат ядосано или поне снизходително, но гласът й беше слаб и изморен и дори в собствените й уши прозвуча като глас на чужда, стара жена.
Известно време младият войник я наблюдаваше, а после сви рамене и бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади тясна кожена кутийка и я отвори, навеждайки се към ръба на нара й.
— Знам, че е глупав въпрос — каза той, — но как се чувствате?
— Отлично — отвърна Черити, като се доизправи.
Този път успя да придаде иронична нотка на гласа си. Войникът я погледна мимолетно и очите му се засмяха.
Черити видя, че в кутийката имаше напълнена спринцовка за еднократна употреба, която той сега изваждаше.
— Какво сте намислили? — попита недоверчиво тя, като сви колене към тялото си.
— Това ще ви накара да се почувствате добре — отговори войникът, като вдигна спринцовката към светлината, присви лявото си око и натисна буталото, което изкара няколко лъскави капки през иглата. — Няма причина за безпокойство — каза той. — Сигурно имате непоносимо главоболие.