Хартман се обърна и погледна Щерн. Той не беше суеверен човек.
Бе получил поста, който заемаше, само поради единствената причина, че принадлежеше към мъжете, за които се казва, че стоят винаги стъпили здраво с двата крака на земята. Но в този момент започна да вярва в лоши поличби, тъй като Щерн още не беше привършил, когато върху светещия в зелено монитор за радиолокационно наблюдение се появиха цяла дузина нови, отровнозелени мигащи точки.
Щерн въздъхна дълбоко.
— Това е то — каза отчаяно той. — Никаква сила на света вече не може да спре процеса на задействане на алармения сигнал.
Хартман също въздъхна. Дори не погледна Щерн, но лейтенантът усети как върху лицето му се изписа израз на дълбока загриженост.
— Да — прошепна той. — А после, явно напрегнат, се обърна отново към Щерн и се помъчи да се усмихне. — Отваряйте си очите, Щерн — каза той. — Аз ще отида да се погрижа за нашите гости. — А след кратка пауза добави с променен тон: — Надявам се, че ще си струва яда, който ни създадоха.
Слязоха по няколко малки, неравно отлети стъпала от бетон и се отправиха по втори, малко по-широк коридор с множество врати.
Фелс посочи края на коридора. Когато се приближиха към намиращата се там врата, тя се отмести с леко бръмчене настрани.
Фелс застана пред нея и направи подканващо движение с ръка.
Черити се поколеба за момент, но после премина покрай младия войник. Врата се затвори отново сама зад нея и тя чу тихото щракане на завъртащата се метална брава.
Помещението, в което влезе, я изненада. Бе очаквала да види бетонна килия с голи стени, но стаята, в която се намираше, би направила чест на всеки добър хотел, независимо от факта, че нямаше никакъв прозорец. Стените бяха облицовани с имитиращи дърво тапети и тя бе обзаведена с малко, но подбрани с вкус мебели. На срещуположната стена висеше огромна цветна снимка, показваща панорамата на някакъв град. Това, което веднага се наби в очите на Черити, бе очертанието на огромна катедрала с две остри кули, която се издигаше пред блестящата, синя лента на една река. После тя забеляза мъж с посивели коси, който седеше зад бюрото си в масивно кожено кресло и я наблюдаваше със студените си, почти безизразни очи.
— Предполагам, че вие сте лейтенант Хартман — каза Черити.
Хартман кимна и й посочи малък диван, до вратата.
— Ще си спестя въпроса, как се чувствате, капитане — каза той.
— Вероятно така, както изглеждам — отвърна Черити.
По лицето на Хартман се изписа състрадателна усмивка.
— Толкова лошо ли?
— А нима изглеждам толкова лошо?
Хартман се усмихна отново и кимна.
— Да. Тези шокови оръжия са отвратителни, знам. Самият аз съм имал два пъти удоволствието… — Той направи пренебрежително движение с ръка. — Но да оставим това. Питам ви сериозно, капитан Леърд — как сте? Ранена ли сте?
— Не — отговори Черити. — Защо хората ви стреляха по нас?
— За съжаление, това не можеше да се избегне — отвърна Хартман. — Те трябваше да избират между две възможности: или да гледат как плъховете изяждат вас и приятелите ви, или да блокират чрез огън целия коридор. Допускам, че ще одобрите решението им, капитан Леърд.
— Има ли значение това?
— Не — каза спокойно Хартман.
Изглежда, искаше да каже още нещо, но после му дойде нещо друго наум. В продължение на няколко секунди я огледа безизразно, но много внимателно от главата до краката, а после се наведе напред и взе нещо от бюрото, в което Черити разпозна идентификационния си медальон. Вдигна инстинктивно ръка и потърси тънката верижка на врата си. Беше изчезнала.
— Капитан Черити Леърд — прочете Хартман. — Космически сили на САЩ.
Той я погледна въпросително, но без истински интерес.
— Вярно ли е това?
В първата секунда Черити не смяташе да си прави труда да отговаря на този въпрос. Но се овладя и преглътна саркастичния отговор, който бе дошъл на езика й.
— Смятам, че вероятно нямаше да бъда жива — каза вместо това тя, — ако бяхте на мнение, че медальонът не е истински.
Хартман кимна и сложи отново медальона върху бюрото си.
— Така е — каза той невъзмутимо. — Кога се събудихте?
Този път Черити бе наистина изненадана.
— Вие… знаете и това?