— Разбира се — отговори Хартман с леко обиден тон. — Според тази легитимация вие сте на осемдесет и шест години, капитан Леърд. Но не изглеждате на толкова. Аз… — Той млъкна, смръщи чело и я погледна отново с интерес. — Леърд… — повтори с променен, замислен тон. — Черити Леърд… Навремето вие бяхте онази, която откри космическия кораб.
— Имате право, аз бях с първата експедиция. — Тя погледна Хартман с лишена от хумор усмивка. — Някои хора твърдят, че е трябвало да я доведа докрай.
— Що за глупост — каза Хартман. — Вие сте се измъкнали от камерата за сън. Колко души, освен вас са успели да го сторят?
Черити не отговори веднага.
— В нашата база… никой. Никой, освен мен. Беше голям късмет.
Тя обмисли за момент дали да му разкаже за Стоун, но реши да премълчи.
— Късмет? — Хартман се засмя тихо и не особено весело. — Да… Но да оставим това. Вашата база?
— Станция за оцеляване 01 — обясни Черити. — Правителственият бункер. — Тя направи въпросително движение с ръка, сочейки цялата стая. — А това тук какво е? Нещо подобно?
Хартман избягна въпроса.
— Откога сте се будна? И как дойдохте тук, в Германия?
Нещо във вида на Хартман объркваше Черити. Въпреки студенината и деловитостта си той не бе недружелюбен. Но на Черити й се струваше, че мъжът бе почти нервно болен.
— Това… е твърде дълга история — отговори уклончиво тя. — Ще ви я разкажа с удоволствие, но може би не сега. А какво става с придружителите ми?
— Не им липсва нищо — каза Хартман.
За нейна изненада той се отказа да й иска повторно обяснение, а добави:
— Повечето от тях са още в безсъзнание. Вие сте единствената, която вече е будна. С изключение на оня младеж.
— Кайл?
— Кой е той? Някой от онези животни?
— Не знам точно какво разбирате под тази дума. Той е мой приятел.
— Приятел? Не ви ли е казвал някой, че днес човек трябва да подбира приятелите си? — Той вдигна заповеднически ръка, когато Черити понечи да заговори отново и продължи с по-въздържан тон: — Извинете ме, капитан Леърд, ако ви се струвам малко груб. Но ще ме разберете, ако ме изслушате. В момента имаме малко… малко напрегната ситуация — каза най-сетне той. — И аз трябва да знам какво общо имате вие с това. Това бомбено нападение днес сутринта — има ли то нещо общо с вас?
Отново някакъв вътрешен глас прошепна на Черити, че би било по-добре да не казва нищо. Но същият вътрешен глас й обясни в този момент, че Хартман не бе мъж, който може да бъде излъган.
— Страхувам се, че да — каза тя. — Беше заради нас.
— Защо? — попита Хартман.
— Предполагам — отвърна подигравателно Черити, — че мравките не обичат особено да им се крадат планерите.
Хартман повдигна изненадано лявата си вежда, но не отговори веднага, а се облегна по-удобно в креслото си и скръсти ръце.
— Вие сте били в планера, който бе обстрелван?
— Изглежда, че сте добре информиран, господин лейтенант — каза Черити.
Хартман се усмихна хладно.
— Това е причината, поради която ние сме все още живи тук долу. Но в моите очи открадването на планера не е достатъчна причина, за да се унищожи половин град с атомни бомби.
— Казах ви вече — отвърна предпазливо Черити, — това е дълга история.
Тя посочи с глава медальона, който все още лежеше на бюрото пред Хартман.
— Има нещо общо с това. Мога ли да си го получа обратно?
Тя протегна ръка, поколеба се за момент и посегна едва тогава, когато Хартман кимна с глава. Без да може да посочи конкретна причина за това, тя се почувства по-сигурна, когато закачи медальона на верижката около врата си.
Екранът за вътрешна комуникация на стената забръмча. Хартман се завъртя в креслото си и протегна ръка. Черити помисли, че ще го включи, но вместо това той взе една старомодна телефонна слушалка и отговори с кратко „Да?“.
Измина един момент, през който лицето му се помрачаваше с всяка дума, изречена на другия край на жицата. Самият Хартман не каза нищо, а окачи слушалката и отново се извърна към Черити. Когато я погледна, лицето му беше също така безизразно, както и преди; лице на бизнесмен, който преценява своя партньор, за когото все още не знае съвсем точно какво да мисли.
— Боя се, че трябва да отложим разговора си за по-късно — каза той. — А може би е по-добре така. Сигурен съм, че имате не само много отговори за мен, а и много въпроси към мен. А нямам никакво желание да обяснявам всичко по пет пъти. — Стана и заобиколи бюрото. Черити също се надигна. — Лейтенант Фелс ще ви покаже квартирата ви — каза Хартман. — Боя се, че не е особено луксозна, но все пак е малко по-удобна от останките на разбития планер на мороните.