6.
Градът под него изглеждаше като мозайка от тъмни, мръсни цветове. От височина почти четири мили следите от разрушенията едва се забелязваха. Огненият щурм над Кьолн бе унищожил всякакъв живот и почти всички сгради, но основната структура, по която бе проектиран този град, се бе запазила. Стоун успя да различи ясно очертанията на старите крепостни стени, които произхождаха още от римско време, и асиметричното оформяне на улиците и алеите, създадени от следващите поколения. Не бе необходима голяма фантазия, за да си представи човек, че животът там долу все още кипи така, както преди петдесет и пет години.
И че всичко това е било само лош сън, от който човек трябваше само да се събуди, за да го забрави.
Но това не бе кошмарен сън, а жестока действителност. Градът бе понесъл множество нови, ужасни рани. Радиоактивното излъчване на бомбите, които планерът беше хвърлил, бе много краткотрайно, но и много силно. За по-малко от седемдесет и два часа човек щеше да може да се движи там долу облечен само с лек предпазен костюм; но в момента всяко живо същество, което би се приближило до тази заразена местност, щеше да умре на място. Дори и такова невероятно създание като избягалия мегавоин не би могло да преживее в този ад повече от няколко секунди. Той, капитан Леърд и останалите сигурно са мъртви.
И все пак не изпита триумфа, който очакваше при тази мисъл, нито пък чувството на сигурност сега, когато бе отстранен и последният свидетел на неговото предателство.
Той никога не бе желал смъртта на капитан Леърд. Това, което й бе разказал една вечер в стаята си в най-високата кула на Шаитаан в Колорадо, бе самата истина. Той не смяташе Черити Леърд за свой враг, както не считаше и себе си за предател.
Можеше ли да бъде предателство това, че се бе опитал да предотврати една борба, която не би могла да завърши с нищо друго, освен с пълното унищожение на родната му планета?
Стоун бе наясно, че е най-мразеният човек на тази планета, а може би и най-мразеният човек, който някога е живял на този свят. Но за него това бе цената, която той и само той трябваше да плати за оцеляването на човешката раса.
Нека да го ругаят. Нека да мислят с омраза за него.
Това, което беше много по-важно и което никой нямаше да узнае, бяха безбройните човешки животи, които той бе спасил. Годините, през които се бе мъчил заради този свят, като бе използвал цялото си влияние, за да убеди владетелите на Черната крепост на Северния полюс в това, че неговият народ е полезен.
Погледът му се плъзна по черната, лъскава фигура от хитин на мравката, която седеше до него пред контролното табло на планера и го държеше да виси неподвижно във въздуха над града на четири мили височина. Видът й все още създаваше у него неприятно чувство и това никога нямаше да се промени, независимо колко години още щеше да прекара в компанията на това гигантско насекомо. И въпреки това то го изпълваше с дива, почти безумна надежда.
Някога те също са били един свободен народ. И те вероятно са се борили ожесточено за свободата си, може би по-упорито и по-дълго от всеки друг народ преди тях. И те бяха загубили тази борба като всички други раси, към чийто свят се бе протегнала ръката на мороните, но все пак не бяха загинали.
Напротив. Днес те бяха най-верните приближени на мороните — техният меч и техният юмрук.
„А може би, мислеше си Стоун, един ден хората също ще станат такива. Те не можаха да спечелят тази борба, но може би ще могат да я надживеят като роби на една мощ и сила, която никога не биха могли да притежават като свободен народ.“
По свой начин Стоун беше прям, смел човек. Той беше убеден, че пътят, по който бе поел, беше единствено възможният. И че капитан Леърд би довела хората до тотално унищожение. Въпреки това мисълта, че тя е мъртва, не му донесе облекчение, а само дълбока, ужасна празнота.
Върху екрана се виждаше координатна мрежа от тънки, зелени линии, в която насам-натам се движеха множество малки светли точки. Ако човек се вгледаше внимателно, можеше да забележи, че положението им една спрямо друга не беше случайно. Те образуваха три четвърти окръжност, в която навлизаха все повече и повече от мигащите зелени точки, които се появяваха от десния край на екрана. Това, което на екрана изглеждаше като кръжащо ято комари, бе в действителност флотилия от четиридесет или петдесет планера и броят им нарастваше непрекъснато. Това бе цяла армия, която се придвижваше към града. И Черити имаше чувството, че знае със сигурност кого търсят.