Фелс се поколеба. Тъкмо спокойствието, с което Хартман зададе този въпрос, го караше да мисли от каква важност може да бъде отговорът му — не само за тези чужденци, а и за него самия. Той помълча за секунда, а после се усмихна смутено.
— Така смятам — каза той.
Предишният израз на негодувание се появи отново в изражението на Хартман.
— Не ви попитах какво смятате — обясни лейтенантът, но веднага смекчи думите си с блага усмивка. — Доверявате ли им се или не?
— Вярвам, че да — каза накрая Фелс. — Поне на трите жени и на това комично дребосъче.
— А на останалите?
Фелс отново се поколеба няколко секунди.
— За по-младия не съм сигурен — каза най-сетне той. — Не мога да го разбера.
Хартман го погледна въпросително.
— Той беше в безсъзнание само за момент — продължи Фелс. — А получи пълния заряд, както и останалите. После само се преструваше на заспал.
— Вероятно и аз на твое място щях да мисля така — каза замислено Хартман. — Ако е вярна историята, която американката разказва…
— Бихме могли да я проверим — каза Фелс.
Хартман кимна. Изглеждаше потиснат.
— След като се върнем в станцията, да — каза той. — Но тогава може да бъде твърде късно.
— Как така в станцията? — учуди се Фелс.
— Възможно е да трябва да се откажем от този пост — отвърна Хартман с тон, от който Фелс разбра, че той няма да каже нищо повече по този въпрос. А после се върна към темата, върху която бяха говорили през последните двадесет минути.
— Аз ще се погрижа за капитан Леърд и другите две жени — каза той. — А вие дръжте този Кайл под око. Забеляза ли той, че имате някакви съмнения?
Фелс поклати отрицателно глава.
— Това е добре — каза Хартман. — И така трябва да бъде. А какво ще кажеш за другия? Може да е някой от мравките.
Фелс отново поклати глава.
— Не — каза той. — Не знам кой е, но със сигурност не е мравка.
— Добре — каза Хартман. В гласа му прозвуча облекчение.
„И има причина за това, помисли хи Фелс, защото ако мравките бяха развили такава интелигентност, която им дава възможност да се променят по такъв сложен начин, щяха да причинят нещо повече от ядове“.
Изминаха два часа, докато „търтеят“ се върне, и не само очите на Черити, а и тези на останалите се разшириха от учудване, когато видяха черно-кафявия предмет, който Фелс бе стиснал небрежно под лявата си ръка и който приличаше повече на живо същество, отколкото на спътник за шпионаж. Уредът имаше форма на сплескан, овален диск, но някой бе издълбал хитиновата броня на един огромен, с изпъкнали очи бръмбар и я бе преработил така изкусно, че тя образуваше естествена маскировка. Дори и от няколко крачки разстояние никой не би могъл да забележи, че този търтей не е истински.
Черити повдигна учудено вежди и погледна Фелс.
— Това ваша идея ли е?
Младият войник поклати глава и посочи Хартман.
— Хрумването не е лошо — каза Черити, но Хартман само изръмжа по типичния за него недружелюбен начин.
— По-късно можете да ми правите комплименти, капитан Леърд. Сега ни оставете да видим какво се върши там вън.
Той натисна някакво копче на горната страна на уреда и в ръката му падна малка видеокасета. Той бързо я занесе към един видеокасетофон, включи го и се загледа съсредоточено в монитора. В първия момент на екрана не се виждаше нищо особено, без да се брои това, че местността, над която бе прелетял „търтеят“, бе напълно опустошена. В продължение на няколко секунди Черити бе объркана от привидно безцелния полет на уреда, но после разбра, че „търтеят“ бе наподобявал шеметния полет на бръмбар.
Известно време той се бе движил безцелно насам-натам между изпепелените руини на града. Маскировката му явно е била твърде перфектна, защото на два пъти бе нападнат от огромни, летящи създания, но бе успял с лекота да се отскубне от тях. Веднъж Черити помисли, че вижда на екрана да преминава бързо някаква човешка фигура, но когато попита Хартман, той се престори, че не е чул думите й. Накрая лейтенантът натисна един бутон и пусна записа с десетократно по-голяма скорост. Въпреки това изминаха още няколко минути, през които на екрана не се виждаше нищо друго, освен сиви, изгорели развалини. А после картината спря внезапно, както бе спрял и „търтеят“, и Хартман Пързо превключи на нормална скорост.
На края на разрушената улица, която мониторът показваше, над земята висеше във въздуха голям, сребрист диск. От долната му страна бе спусната тясна метална стълба, по която слизаха цяла дузина от черните, подобни на мравки създания на мороните.